автор: verysmallanimal

Сенките се плъзгат безшумно, сливат се, поглъщат все по-редките слънчеви петна по паважа и скоро улицата се потапя в дремещото сиво на вечерта.
Полъхва хладен ветрец и Асен вдига яката на якето си. Обича тая градинка – няколко дървета, две пейки и малка каменна пирамида, вероятно в памет на загиналите в някоя от войните. Буквите върху плочата са изтрити и той често се упражнява в измисляне на истории за тези или този, в чиято чест е поставен малкия паметник.

Този навик му беше от детството, когато още не можеше да чете – държеше в ръка някоя книжка или вестник и се правеше, че чете. Опитваше се да преправя гласа си като на този чичко от новините по телевизията и бърбореше чуто-недочуто. Помнеше как баща му се заслушваше, а после го плясваше по врата и мърмореше:
- Ама, Божуро, туй лапе май чалнато нещо – чуваш ли го какви ги реди?
- Какво ти прави детето бе? Шеди ши кротко и ши чете – няколко зъба липсваха в устата на майка му и тя шъшкаше – ти к’во ишкаш, да търчи по цял ден ли?
- Ще го начета аз него...
Не знаеше защо баща му се сърдеше, но пък той почти за всичко се ядосваше, крещеше и често децата опитваха шамарите му. И зъбите на майка му – пак той ги беше избил. Страшно ставаше, когато се върнеше пиян у дома – тогава Асен и сестра му се криеха под масата, а по-големите им братя изобщо не се прибираха, а спяха у комшиите.
Къщата беше малка, едноетажна, в края на циганската махала, току до гробищата. Асен беше най-малкият от четирите деца. Растеше дребен и кльощав, с едно черно и едно зелено око, което му докарваше подигравки, а понякога и бой от другите деца в махалата. Свикна да играе сам – по цели дни се губеше из гробищата или се свираше в малката барака зад къщата, където никой не го закачаше и можеше да си измисля всякакви истории на спокойствие. От сестра си научи буквите и бавно сричаше написаното на всяко парче вестник, което му попаднеше. Като навърши шест, можеше да чете гладко, без да си мърда устните, но се пазеше някой да не разбере – досещаше се, че това ще му докара само подигравки, а и някой плесник от баща му.
А после стана на седем и трябваше да ходи на училище.
Измит, сресан, с почти нови дрехи, Асен здраво стискаше ръката на майка си и уплашено гледаше шумното множество в двора на училището. Разтреперан подаде един карамфил на усмихнатата млада жена, която щеше да му бъде учителка. Дойде и най-страшното – майка му си тръгна, а той, заедно с другите деца влезе в класната стая. Градът беше малък, много от децата се познаваха и сега весело се бутаха между чиновете и избираха кой с кого да седне. Асен остана до вратата, забил поглед в пода – нали беше единствено циганче в класа, никой не го повика до себе си. Една топла и мека ръка хвана неговата – учителката го заведе до първия чин на средната редица, където вече седяха момиче с огромна червена панделка и набито русоляво момче.
- Хайде, Мирко, премести се на другия чин, а тук ще седне Асен, че е по-нисък и няма да може да вижда – тихо каза тя и разроши перчема на момчето.
- Ама аз искам с Калина! – опъна се то – пък циганинът да седне отзад!
- Те без друго само бягат от училище – включи се друго дете – и са мръсни!
Асен не виждаше и не чуваше нищо, ушите му бучаха и искаше само едно – подът да се разтвори и той да потъне дълбоко, дълбоко, където никой няма да го намери.
На другия ден майка му го заведе до училището, а той изчака, докато тя си тръгне и избяга – промъкна се в бараката и прекара целия предиобед там. И тъкмо когато се канеше да излезе и да каже, че училището е свършило, чу гласа на учителката. Беше дошла – за какво? Сигурно за да каже на майка му, че не го искат в училище, защото е циганин, мръсен циганин. Докато се чудеше къде да се скрие, защото беше сигурен, че го чака пердах, вратата на бараката се отвори и на прага застана майка му. Хвана го мълчаливо за ръка и го заведе в кухнята, където, малко смутена, чакаше учителката. Тя посегна да го погали, но Асен се дръпна рязко и извика:
- Не съм мръсен! Не съм, не съм!
Не го биха, не му се караха дори. На сутринта майка му отново го заведе в училището, а там ги чакаше младата учителка и той разбра, че няма спасение – ще трябва пак да влезе при онези деца, които го мразеха, защото беше мръсен циганин.
Настанен до Калина с голямата панделка, той унило слушаше първия урок за буквите. И тогава учителката започна да пита всяко дете познава ли буквите. Когато дойде неговият ред, Асен само кимна, без да вдига очи от чина. Учителката се приближи с буквар в ръка, постави го на чина и каза:
- Хайде, кажи ни сега, Асене, познаваш ли някои буквички?
Съучениците му зашумяха – почти всички говореха едновременно и в тази шумотевица той долови някои думи – лоши, обидни думи. Та те дори не го познаваха! Не го познаваха а го мразеха, сякаш той беше някакво зло куче, което ей сега ще скочи и ще ги изпохапе. Очите му се напълниха със сълзи и аха да ревне, когато учителката го погали по главата:
- Не се страхувай. Само ми кажи познаваш ли някои от буквите.
Асен вдигна глава и един дълъг миг гледаше жената в очите. После придърпа буквара и започна да чете. Шумът в стаята стихна. Циганинът четеше – гладко и ясно – така, както никое от децата не можеше. Когато свърши, той отново вдигна очи към учителката. Тя се усмихваше. Усмихваше се щастливо и тази усмивка преведе Асен през всички следващи години в училище – през битки, унижения, малки радости и разочарования.
Когато, в края на осми клас, занесе щастлив свидетелството в къщи, баща му каза:
- Добре, изучи се. От утре започваш работа при мен.
- Ама аз...
Погледът, който баща му му хвърли, докато излизаше, говореше ясно – мечтите за техникума си остават само мечти.
Ковяха щайги в един цех на гърба на кланицата. Работата беше лека, но скучна, както повтарящите се до втръсване шеги, които работниците си разменяха. Както ежеседмичното напиване в кръчмата, след което трябваше почти да носи баща си. Животът влезе в някакъв свой коловоз и щеше да продължи така до безкрай. От цеха – в махалата и обратно. А навън имаше друг свят – може би не много по-добър, но пълен с обещания. Обещания за живот, който не се върти в кръг или ако се върти, то кръгът беше толкова голям, че Асен го възприемаше като прав път, насочен някъде...е, някъде. И реши – ако това е съдбата на циганите, той няма да е циганин. Кой каквото ще да мисли, но той не е като другите. Искаше да има друг живот и щеше да го постигне.
В края на лятото отиде при учителката – много учители се бяха сменили по различните предмети, но тази, първата, оставаше човекът, комуто той се доверяваше сляпо. Поговориха, а след това попадна в една въртележка от учреждения, комисии и сънливи чиновници – та положението на малцинствата, та директиви за работа с тях, та какво ли не още. Но накрая го приеха за вечерно обучение в икономическия техникум. Вечерно, защото нямаше кой да го издържа докато учи. Трябваше да работи и той работеше – денем в цеха за щайги, вечер на училище, а нощем дремеше с учебник в ръка. Баща му мърмореше, връстниците му от махалата го подиграваха, българчетата страняха от него, но той стискаше зъби.
Три свята се въртяха като калейдоскоп пред очите му. Светът в цеха, с грубите шеги и разговори, които се затваряха около футбол, чалга и хвалби за несъществуващи сексуални подвизи не го плашеше, защото много бързо се научи как да бъде глух и сляп за колегите си. Светът на махалата – кален и креслив, потънал в отчаяното безразличие на самовъзпроизвеждащата се мизерия, беше най-страшен. Свит в края на пътя като болно животно, той заплашваше да го погълне, а после да го повърне в тази клоака, населена с хора, които въпреки, че наричаха себе си Рома, не се смятаха за човеци. Впил кривите си пръсти в гърлото на момчето, този свят не искаше да го пусне, влечеше го надолу и крещеше в лицето му, че той, Асен, е негов и само негов. А очите на Асен бяха обърнати към света извън махалата – свят, който не беше много по-добър, но криещ в себе си надежда. Надеждата, че някога и някъде можеш да живееш като човек, все едно от къде си дошъл.
Движеше се като сянка между тези светове, които не го приемаха такъв, какъвто е – нито риба, нито рак. Често нощем бродеше из гробището като прогонено от стадото животно, свил сърцето си на топка, толкова малка, че понякога имаше усещането, че то е спряло – това негово измъчено циганско сърце, което не искаше да е нито циганско, нито българско – искаше да е просто човешко.
Накрая дипломата беше в джоба му. Не се колеба нито миг – нямаше на кого да се похвали у дома, затова отиде при учителката си от началното училище. Тя го прегърна и се разплака, а той стоеше като вдървен, стиснал устни в усилието да не се разреве заедно с нея.
- Момчето ми, момчето ми! Знаех си аз, че ще успееш, знаех си! – бъбреше щастливо жената – От първия ден го знаех, ах ти, шареноок дяволе!
Тя знаеше. И той знаеше. Чудна работа, мислеше си Асен – толкова просто нещо като завършване на един техникум, а в целия свят само двама души знаеха, че е възможно. А другите? Те не искаха да знаят, не им пукаше за някакъв си кльощав циганин с големи мечти.
Двете години в казармата минаха като сън. Беше нещо като необходимо зло, а той знаеше как да се справя с нещата, които не могат да бъдат избегнати. Източи се, заякна и доби повече самочувствие. Беше готов да продължи.
Навън нещата се бяха променили – една политическа система беше рухнала и всички говореха за някакъв нов, по-добър живот, за перспективи, демокрация и човешки права. Страдаха, гладуваха, но вярваха и се надяваха. Вярваше и Асен. Не беше лесно, но след няколко месеца обикаляне и пак с помощта на учителката си, накрая намери работа – в счетоводството на същата тази кланица, в чийто заден двор преди ковеше щайги. Началото не беше добро – колегите му се мусеха и проявяваха демонстративно недоверието си. А после стана по-зле – трудно им беше да приемат, че той не само, че не е по-лош, но е дори по-добър счетоводител от повечето. И отново стискане на зъби, отново затваряне в себе си, обграден от странна смесица от завист и презрение. Не помогнаха нито похвалите от началството, нито премиите. Беше влязъл в света, за който мечтаеше, а той се оказа студен и чужд.
Сега вече махалата го отхвърли напълно и той се принуди да наеме квартира. Намери свободна стая близо до кланицата, в къщата на един дядка, комуто беше все едно кой ще е квартирантът, стига редовно да плаща наема.
Самотата му тежеше все повече и кой знае до къде би стигнал, ако не беше срещнал Сия. Току що завършила гимназия, тя работеше като продавачка в едно магазинче наблизо – не красавица, но винаги усмихната и бъбрива, винаги готова да изслуша, да разбере, да помогне. Асен ходеше почти всеки ден в магазина. Не, че кой знае какво му трябваше, но си измисляше разни неща за пазаруване, само и само да я вижда. Трябваха му два месеца, докато се осмели да я заговори за нешо друго, освен покупките. А не след дълго, изтръпнал от ужас, я покани да излязат. И когато тя с готовност се съгласи, той почти не повярва. Започнаха да се виждат по-често – обикновено в кафенето насреща или в малкия парк до гарата. Лесно беше – тя обичаше да разказва и да се смее, а той обичаше да я гледа и да мълчи. Вднъж, след като беше взел заплата, реши да идат някъде в центъра – в някое от онези лъскави кафенета, пълни с добре облечени млади хора на тяхната възраст. Не му беше удобно да признае дори пред себе си, но за Асен това беше нова крачка – той, с приятелка българка, в хубаво заведение. Нещата ставаха бавно и трудно, но следваха логичния си път, казваше си той. Обществото, към което се стремеше, беше на път да се отвори за него.
Пред вратата на заведението двама яки мъжаги оглеждаха влизащите – някои с безразличие, а пред други се разтапяха от любезност.
- Няма места – каза единият, когато Сия и Асен понечиха да влязат.
Асен го погледна учудено – през витрината се виждаха много незаети маси. И през ум не му мина, че причината може да не е в местата. Нито пък на Сия.
- Как няма? Видяхме, че е почти празно – сърдито се намеси тя.
- Казах, няма – мъжът ги гледаше с неприязън – А ти, девойче, да беше помислила, преди да се помъкнеш с тоя мангал.
Асен зяпна. Светът се беше надвесил над него и му бе отвъртял силен шамар. Толкова силен, че в един миг помисли, че ще припадне. След това се окопити, хвана за ръка съскащата Сия и я поведе по улицата. Вървяха дълго – нямаше цел, само искаше да върви, да отиде далеч от това място. Приказливата иначе Сия мълчеше, навела глава. Озоваха се в някаква малка градинка – само няколко дървета, две пейки и невзрачен паметник. Сия го дръпна към една от пейките и когато седнаха, заговори:
- Изроди! – лицето й беше мокро от сълзи – Мръсни изроди!
Асен не отвърна, забил поглед в плочките. Значи така ставало с илюзиите – тъкмо посегнеш, и илюзията изчезва, а на нейно място се зъби грозната муцуна на омразата. А той, не можеше ли и той да мрази? Не искам, повтаряше си, не искам да мразя! Искам само...Какво искаше всъщност – чудо? Водата да се превърне във вино?
Някъде отдалеч чу гласът на Сия:
- Асене, Асене бе! Погледни ме!
- Да?
- Мислех си...искаш ли – и в тъмното се виждаше, че се е изчервила – Искаш ли...да се оженим?
Още замаян от унижението и ядосан на себе си и на целия свят, той не схвана какво говори тя:
- Кой?
- Ами ние, кой! Аз искам, много искам!
Гледаше я втрещено. Това пък какво беше?
- Ами нали видя...циганин...И така ще бъде винаги, сигурно. – Нещо в него се скъса и той извика, почти със злоба – Нали видя!
Стояха там, на пейката, почти цяла нощ. Смях, сълзи, пак смях...Планове, планове...
Отложиха срещата с родителите на Сия – имало нужда да ги подготви, каза тя. Няколко дни, не повече. А на другия ден вечерта дойде в квартирата му, с раница на гръб и голяма найлонова торба в ръка:
- Малко дрехи... – усмихваше се смутено – Те, нашите...
Ясно. Кой родител с леко сърце ще се съгласи на това? Може да са бедни, може да са нищо и никакви хорица от покрайнините на града, но да омъжат дъщеря си за циганин? Немислимо. И ето, това глупаво момиче е избягало с една бохча дрешки. Дрешки, една любов и пренебрежение към всички идиотски условности. Асен се усмихна. Как успя, той си знаеше.
Две седмици. Цели две седмици или само две седмици? Както и да е. Толкова трая щастието им. Една вечер, прибирайки се от работа, Асен не я завари вкъщи. Нямаше ги и нещата й. Нищо. Първият му порив беше да изтича до дома на Сия, да говори, да обясни...Какво и кому да обясни, как да накара хората да разберат, че циганинът, освен, че е циганин, е и човек? И човек ли беше всъщност? Може би през всичките тези години се е самозалъгвал, измислял си е – като в приказките за добрия цар и бедния, но храбър войник? Сигурно.
След два дни някакво хлапе го пресрещна на улицата и му пъхна пощенски плик в ръката. От нея. Скандалът бил страшен – майката заявила, че ще се самоубие, а бащата – за него, пишеше Сия, по-добре да не разказва.
„Пращат ме на село. Не мога да не ида. Или майка ми ще умре, или баща ми ще ме заколи. Не мога. Обичам те, обичам те, Асене! Но не мога, разбери. Обичам те.
Сия”
Така завършваше писмото, така завършваше общият им живот. Живот, който дори не беше започвал. Такъв ли е животът на циганина?
Минаха два месеца. Не излизаше почти никъде, освен да отиде на работа. Вечер седеше в стаята си – огромна и пуста сега, след като Сия си беше отишла. Понякога отиваше да поседи в онази градинка, където щастието така измамно го бе помамило с ръка.

Вече е съвсем тъмно и само светлите квадрати на прозорците в отсрещната кооперация едва-едва осветяват самотната фигура на пейката. Асен потръпва от нощния хлад и решава да се прибира. В този момент по улицата се чуват забързани стъпки и тих, възбуден говор. Двама души, почти тичащи, с някакви кутии в ръце, влизат в градинката. Единият го заглежда и спира:
- Ей, Асене, ти ли си бе? – мъжът почти шепне – А да помогнеш, а?
Асен го познава – комшия от махалата, Мето. Познава и другия циганин, но не може да си спомни името му. Мето продължава:
- Глей ся, земи тая кутия, че тежи, а ченгетата са подире ни. Айде бе, брато!
Стреснат, Асен го гледа, без да знае какво да отговори. Мето изпъшква, изплюва една дълга псувня и двамата мъже забързват надолу по улицата. Миг след това иззад ъгъла се показват накъсаните сигнални светлини на полицейска кола. Асен се изправя рязко, загледан в приближаващата кола. Понечва да махне с ръка и – кой знае – може би да извика: „Насам, хей!” След това се обръща и побягва.
Фигурата му се стопява в тъмнината, която разделя двата свята. Светове, към които той не принадлежи.
Циганинът бяга.