Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 440
ХуЛитери: 5
Всичко: 445

Онлайн сега:
:: pavlinag
:: Lamarinnn
:: Mitko19
:: mariq-desislava
:: pc_indi

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЦиганинът със шарените очи
раздел: Избрано проза
автор: verysmallanimal

Сенките се плъзгат безшумно, сливат се, поглъщат все по-редките слънчеви петна по паважа и скоро улицата се потапя в дремещото сиво на вечерта.
Полъхва хладен ветрец и Асен вдига яката на якето си. Обича тая градинка – няколко дървета, две пейки и малка каменна пирамида, вероятно в памет на загиналите в някоя от войните. Буквите върху плочата са изтрити и той често се упражнява в измисляне на истории за тези или този, в чиято чест е поставен малкия паметник.

Този навик му беше от детството, когато още не можеше да чете – държеше в ръка някоя книжка или вестник и се правеше, че чете. Опитваше се да преправя гласа си като на този чичко от новините по телевизията и бърбореше чуто-недочуто. Помнеше как баща му се заслушваше, а после го плясваше по врата и мърмореше:
- Ама, Божуро, туй лапе май чалнато нещо – чуваш ли го какви ги реди?
- Какво ти прави детето бе? Шеди ши кротко и ши чете – няколко зъба липсваха в устата на майка му и тя шъшкаше – ти к’во ишкаш, да търчи по цял ден ли?
- Ще го начета аз него...
Не знаеше защо баща му се сърдеше, но пък той почти за всичко се ядосваше, крещеше и често децата опитваха шамарите му. И зъбите на майка му – пак той ги беше избил. Страшно ставаше, когато се върнеше пиян у дома – тогава Асен и сестра му се криеха под масата, а по-големите им братя изобщо не се прибираха, а спяха у комшиите.
Къщата беше малка, едноетажна, в края на циганската махала, току до гробищата. Асен беше най-малкият от четирите деца. Растеше дребен и кльощав, с едно черно и едно зелено око, което му докарваше подигравки, а понякога и бой от другите деца в махалата. Свикна да играе сам – по цели дни се губеше из гробищата или се свираше в малката барака зад къщата, където никой не го закачаше и можеше да си измисля всякакви истории на спокойствие. От сестра си научи буквите и бавно сричаше написаното на всяко парче вестник, което му попаднеше. Като навърши шест, можеше да чете гладко, без да си мърда устните, но се пазеше някой да не разбере – досещаше се, че това ще му докара само подигравки, а и някой плесник от баща му.
А после стана на седем и трябваше да ходи на училище.
Измит, сресан, с почти нови дрехи, Асен здраво стискаше ръката на майка си и уплашено гледаше шумното множество в двора на училището. Разтреперан подаде един карамфил на усмихнатата млада жена, която щеше да му бъде учителка. Дойде и най-страшното – майка му си тръгна, а той, заедно с другите деца влезе в класната стая. Градът беше малък, много от децата се познаваха и сега весело се бутаха между чиновете и избираха кой с кого да седне. Асен остана до вратата, забил поглед в пода – нали беше единствено циганче в класа, никой не го повика до себе си. Една топла и мека ръка хвана неговата – учителката го заведе до първия чин на средната редица, където вече седяха момиче с огромна червена панделка и набито русоляво момче.
- Хайде, Мирко, премести се на другия чин, а тук ще седне Асен, че е по-нисък и няма да може да вижда – тихо каза тя и разроши перчема на момчето.
- Ама аз искам с Калина! – опъна се то – пък циганинът да седне отзад!
- Те без друго само бягат от училище – включи се друго дете – и са мръсни!
Асен не виждаше и не чуваше нищо, ушите му бучаха и искаше само едно – подът да се разтвори и той да потъне дълбоко, дълбоко, където никой няма да го намери.
На другия ден майка му го заведе до училището, а той изчака, докато тя си тръгне и избяга – промъкна се в бараката и прекара целия предиобед там. И тъкмо когато се канеше да излезе и да каже, че училището е свършило, чу гласа на учителката. Беше дошла – за какво? Сигурно за да каже на майка му, че не го искат в училище, защото е циганин, мръсен циганин. Докато се чудеше къде да се скрие, защото беше сигурен, че го чака пердах, вратата на бараката се отвори и на прага застана майка му. Хвана го мълчаливо за ръка и го заведе в кухнята, където, малко смутена, чакаше учителката. Тя посегна да го погали, но Асен се дръпна рязко и извика:
- Не съм мръсен! Не съм, не съм!
Не го биха, не му се караха дори. На сутринта майка му отново го заведе в училището, а там ги чакаше младата учителка и той разбра, че няма спасение – ще трябва пак да влезе при онези деца, които го мразеха, защото беше мръсен циганин.
Настанен до Калина с голямата панделка, той унило слушаше първия урок за буквите. И тогава учителката започна да пита всяко дете познава ли буквите. Когато дойде неговият ред, Асен само кимна, без да вдига очи от чина. Учителката се приближи с буквар в ръка, постави го на чина и каза:
- Хайде, кажи ни сега, Асене, познаваш ли някои буквички?
Съучениците му зашумяха – почти всички говореха едновременно и в тази шумотевица той долови някои думи – лоши, обидни думи. Та те дори не го познаваха! Не го познаваха а го мразеха, сякаш той беше някакво зло куче, което ей сега ще скочи и ще ги изпохапе. Очите му се напълниха със сълзи и аха да ревне, когато учителката го погали по главата:
- Не се страхувай. Само ми кажи познаваш ли някои от буквите.
Асен вдигна глава и един дълъг миг гледаше жената в очите. После придърпа буквара и започна да чете. Шумът в стаята стихна. Циганинът четеше – гладко и ясно – така, както никое от децата не можеше. Когато свърши, той отново вдигна очи към учителката. Тя се усмихваше. Усмихваше се щастливо и тази усмивка преведе Асен през всички следващи години в училище – през битки, унижения, малки радости и разочарования.
Когато, в края на осми клас, занесе щастлив свидетелството в къщи, баща му каза:
- Добре, изучи се. От утре започваш работа при мен.
- Ама аз...
Погледът, който баща му му хвърли, докато излизаше, говореше ясно – мечтите за техникума си остават само мечти.
Ковяха щайги в един цех на гърба на кланицата. Работата беше лека, но скучна, както повтарящите се до втръсване шеги, които работниците си разменяха. Както ежеседмичното напиване в кръчмата, след което трябваше почти да носи баща си. Животът влезе в някакъв свой коловоз и щеше да продължи така до безкрай. От цеха – в махалата и обратно. А навън имаше друг свят – може би не много по-добър, но пълен с обещания. Обещания за живот, който не се върти в кръг или ако се върти, то кръгът беше толкова голям, че Асен го възприемаше като прав път, насочен някъде...е, някъде. И реши – ако това е съдбата на циганите, той няма да е циганин. Кой каквото ще да мисли, но той не е като другите. Искаше да има друг живот и щеше да го постигне.
В края на лятото отиде при учителката – много учители се бяха сменили по различните предмети, но тази, първата, оставаше човекът, комуто той се доверяваше сляпо. Поговориха, а след това попадна в една въртележка от учреждения, комисии и сънливи чиновници – та положението на малцинствата, та директиви за работа с тях, та какво ли не още. Но накрая го приеха за вечерно обучение в икономическия техникум. Вечерно, защото нямаше кой да го издържа докато учи. Трябваше да работи и той работеше – денем в цеха за щайги, вечер на училище, а нощем дремеше с учебник в ръка. Баща му мърмореше, връстниците му от махалата го подиграваха, българчетата страняха от него, но той стискаше зъби.
Три свята се въртяха като калейдоскоп пред очите му. Светът в цеха, с грубите шеги и разговори, които се затваряха около футбол, чалга и хвалби за несъществуващи сексуални подвизи не го плашеше, защото много бързо се научи как да бъде глух и сляп за колегите си. Светът на махалата – кален и креслив, потънал в отчаяното безразличие на самовъзпроизвеждащата се мизерия, беше най-страшен. Свит в края на пътя като болно животно, той заплашваше да го погълне, а после да го повърне в тази клоака, населена с хора, които въпреки, че наричаха себе си Рома, не се смятаха за човеци. Впил кривите си пръсти в гърлото на момчето, този свят не искаше да го пусне, влечеше го надолу и крещеше в лицето му, че той, Асен, е негов и само негов. А очите на Асен бяха обърнати към света извън махалата – свят, който не беше много по-добър, но криещ в себе си надежда. Надеждата, че някога и някъде можеш да живееш като човек, все едно от къде си дошъл.
Движеше се като сянка между тези светове, които не го приемаха такъв, какъвто е – нито риба, нито рак. Често нощем бродеше из гробището като прогонено от стадото животно, свил сърцето си на топка, толкова малка, че понякога имаше усещането, че то е спряло – това негово измъчено циганско сърце, което не искаше да е нито циганско, нито българско – искаше да е просто човешко.
Накрая дипломата беше в джоба му. Не се колеба нито миг – нямаше на кого да се похвали у дома, затова отиде при учителката си от началното училище. Тя го прегърна и се разплака, а той стоеше като вдървен, стиснал устни в усилието да не се разреве заедно с нея.
- Момчето ми, момчето ми! Знаех си аз, че ще успееш, знаех си! – бъбреше щастливо жената – От първия ден го знаех, ах ти, шареноок дяволе!
Тя знаеше. И той знаеше. Чудна работа, мислеше си Асен – толкова просто нещо като завършване на един техникум, а в целия свят само двама души знаеха, че е възможно. А другите? Те не искаха да знаят, не им пукаше за някакъв си кльощав циганин с големи мечти.
Двете години в казармата минаха като сън. Беше нещо като необходимо зло, а той знаеше как да се справя с нещата, които не могат да бъдат избегнати. Източи се, заякна и доби повече самочувствие. Беше готов да продължи.
Навън нещата се бяха променили – една политическа система беше рухнала и всички говореха за някакъв нов, по-добър живот, за перспективи, демокрация и човешки права. Страдаха, гладуваха, но вярваха и се надяваха. Вярваше и Асен. Не беше лесно, но след няколко месеца обикаляне и пак с помощта на учителката си, накрая намери работа – в счетоводството на същата тази кланица, в чийто заден двор преди ковеше щайги. Началото не беше добро – колегите му се мусеха и проявяваха демонстративно недоверието си. А после стана по-зле – трудно им беше да приемат, че той не само, че не е по-лош, но е дори по-добър счетоводител от повечето. И отново стискане на зъби, отново затваряне в себе си, обграден от странна смесица от завист и презрение. Не помогнаха нито похвалите от началството, нито премиите. Беше влязъл в света, за който мечтаеше, а той се оказа студен и чужд.
Сега вече махалата го отхвърли напълно и той се принуди да наеме квартира. Намери свободна стая близо до кланицата, в къщата на един дядка, комуто беше все едно кой ще е квартирантът, стига редовно да плаща наема.
Самотата му тежеше все повече и кой знае до къде би стигнал, ако не беше срещнал Сия. Току що завършила гимназия, тя работеше като продавачка в едно магазинче наблизо – не красавица, но винаги усмихната и бъбрива, винаги готова да изслуша, да разбере, да помогне. Асен ходеше почти всеки ден в магазина. Не, че кой знае какво му трябваше, но си измисляше разни неща за пазаруване, само и само да я вижда. Трябваха му два месеца, докато се осмели да я заговори за нешо друго, освен покупките. А не след дълго, изтръпнал от ужас, я покани да излязат. И когато тя с готовност се съгласи, той почти не повярва. Започнаха да се виждат по-често – обикновено в кафенето насреща или в малкия парк до гарата. Лесно беше – тя обичаше да разказва и да се смее, а той обичаше да я гледа и да мълчи. Вднъж, след като беше взел заплата, реши да идат някъде в центъра – в някое от онези лъскави кафенета, пълни с добре облечени млади хора на тяхната възраст. Не му беше удобно да признае дори пред себе си, но за Асен това беше нова крачка – той, с приятелка българка, в хубаво заведение. Нещата ставаха бавно и трудно, но следваха логичния си път, казваше си той. Обществото, към което се стремеше, беше на път да се отвори за него.
Пред вратата на заведението двама яки мъжаги оглеждаха влизащите – някои с безразличие, а пред други се разтапяха от любезност.
- Няма места – каза единият, когато Сия и Асен понечиха да влязат.
Асен го погледна учудено – през витрината се виждаха много незаети маси. И през ум не му мина, че причината може да не е в местата. Нито пък на Сия.
- Как няма? Видяхме, че е почти празно – сърдито се намеси тя.
- Казах, няма – мъжът ги гледаше с неприязън – А ти, девойче, да беше помислила, преди да се помъкнеш с тоя мангал.
Асен зяпна. Светът се беше надвесил над него и му бе отвъртял силен шамар. Толкова силен, че в един миг помисли, че ще припадне. След това се окопити, хвана за ръка съскащата Сия и я поведе по улицата. Вървяха дълго – нямаше цел, само искаше да върви, да отиде далеч от това място. Приказливата иначе Сия мълчеше, навела глава. Озоваха се в някаква малка градинка – само няколко дървета, две пейки и невзрачен паметник. Сия го дръпна към една от пейките и когато седнаха, заговори:
- Изроди! – лицето й беше мокро от сълзи – Мръсни изроди!
Асен не отвърна, забил поглед в плочките. Значи така ставало с илюзиите – тъкмо посегнеш, и илюзията изчезва, а на нейно място се зъби грозната муцуна на омразата. А той, не можеше ли и той да мрази? Не искам, повтаряше си, не искам да мразя! Искам само...Какво искаше всъщност – чудо? Водата да се превърне във вино?
Някъде отдалеч чу гласът на Сия:
- Асене, Асене бе! Погледни ме!
- Да?
- Мислех си...искаш ли – и в тъмното се виждаше, че се е изчервила – Искаш ли...да се оженим?
Още замаян от унижението и ядосан на себе си и на целия свят, той не схвана какво говори тя:
- Кой?
- Ами ние, кой! Аз искам, много искам!
Гледаше я втрещено. Това пък какво беше?
- Ами нали видя...циганин...И така ще бъде винаги, сигурно. – Нещо в него се скъса и той извика, почти със злоба – Нали видя!
Стояха там, на пейката, почти цяла нощ. Смях, сълзи, пак смях...Планове, планове...
Отложиха срещата с родителите на Сия – имало нужда да ги подготви, каза тя. Няколко дни, не повече. А на другия ден вечерта дойде в квартирата му, с раница на гръб и голяма найлонова торба в ръка:
- Малко дрехи... – усмихваше се смутено – Те, нашите...
Ясно. Кой родител с леко сърце ще се съгласи на това? Може да са бедни, може да са нищо и никакви хорица от покрайнините на града, но да омъжат дъщеря си за циганин? Немислимо. И ето, това глупаво момиче е избягало с една бохча дрешки. Дрешки, една любов и пренебрежение към всички идиотски условности. Асен се усмихна. Как успя, той си знаеше.
Две седмици. Цели две седмици или само две седмици? Както и да е. Толкова трая щастието им. Една вечер, прибирайки се от работа, Асен не я завари вкъщи. Нямаше ги и нещата й. Нищо. Първият му порив беше да изтича до дома на Сия, да говори, да обясни...Какво и кому да обясни, как да накара хората да разберат, че циганинът, освен, че е циганин, е и човек? И човек ли беше всъщност? Може би през всичките тези години се е самозалъгвал, измислял си е – като в приказките за добрия цар и бедния, но храбър войник? Сигурно.
След два дни някакво хлапе го пресрещна на улицата и му пъхна пощенски плик в ръката. От нея. Скандалът бил страшен – майката заявила, че ще се самоубие, а бащата – за него, пишеше Сия, по-добре да не разказва.
„Пращат ме на село. Не мога да не ида. Или майка ми ще умре, или баща ми ще ме заколи. Не мога. Обичам те, обичам те, Асене! Но не мога, разбери. Обичам те.
Сия”
Така завършваше писмото, така завършваше общият им живот. Живот, който дори не беше започвал. Такъв ли е животът на циганина?
Минаха два месеца. Не излизаше почти никъде, освен да отиде на работа. Вечер седеше в стаята си – огромна и пуста сега, след като Сия си беше отишла. Понякога отиваше да поседи в онази градинка, където щастието така измамно го бе помамило с ръка.

Вече е съвсем тъмно и само светлите квадрати на прозорците в отсрещната кооперация едва-едва осветяват самотната фигура на пейката. Асен потръпва от нощния хлад и решава да се прибира. В този момент по улицата се чуват забързани стъпки и тих, възбуден говор. Двама души, почти тичащи, с някакви кутии в ръце, влизат в градинката. Единият го заглежда и спира:
- Ей, Асене, ти ли си бе? – мъжът почти шепне – А да помогнеш, а?
Асен го познава – комшия от махалата, Мето. Познава и другия циганин, но не може да си спомни името му. Мето продължава:
- Глей ся, земи тая кутия, че тежи, а ченгетата са подире ни. Айде бе, брато!
Стреснат, Асен го гледа, без да знае какво да отговори. Мето изпъшква, изплюва една дълга псувня и двамата мъже забързват надолу по улицата. Миг след това иззад ъгъла се показват накъсаните сигнални светлини на полицейска кола. Асен се изправя рязко, загледан в приближаващата кола. Понечва да махне с ръка и – кой знае – може би да извика: „Насам, хей!” След това се обръща и побягва.
Фигурата му се стопява в тъмнината, която разделя двата свята. Светове, към които той не принадлежи.
Циганинът бяга.


Публикувано от aurora на 16.03.2012 @ 08:39:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 13


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Любопитство
автор: sabin
194 четения | оценка няма

показвания 26499
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Циганинът със шарените очи" | Вход | 24 коментара (52 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Циганинът със шарените очи
от ASTERI на 16.03.2012 @ 10:22:38
(Профил | Изпрати бележка)
...
Защо? Защо знаем всичко и въпреки това...
Поздрави!


Re: Циганинът със шарените очи
от secret_rose на 16.03.2012 @ 10:49:47
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Не знам от кога седя тук и гледам, опитвайки да напиша коментар...
не мога просто...

такива разкази трябва да се изучават в училище, може би с тях ще израстваме по-малко расисти...

шапка ти свалям


Re: Циганинът със шарените очи
от sani-ti на 16.03.2012 @ 12:09:55
(Профил | Изпрати бележка)
Хубав разказ, но не познавам такива цигани, за съжаление! Всички, които познавам са наистина мръсни, крадливи и безочливи! Живея в сравнително голям град по нашите стандарти.
Повдигаш наболели въпроси, които имат отговор, но никой не го казва...


Re: Циганинът със шарените очи
от lordly (lordly@mail.bg) на 16.03.2012 @ 13:26:25
(Профил | Изпрати бележка)
Спомних си "Бродяга" изигран от Радж Капур. Там темата е същата, съсловността, способностите, възможностите. Голяма тема....


Re: Циганинът със шарените очи
от DianaStefanova на 16.03.2012 @ 17:12:41
(Профил | Изпрати бележка)
Тук, в чужбината, и аз се чувствам ”ни риба, ни рак” - просто едно малко човече ”с големи мечти.” На моето вътрешно циганче му става хем разплакващо тъжно, хем радостно да те чете... Всяка дума си свети на мястото, като скъпоценен камък. Дар Божи е това - сърдечни поздрави и пу-пу! А за темата, казаха го по-умни от мен хора - голяма е, наистина - и такива разкази трябва да се изучават, да се четат масово, иначе как ще се осъзнаем...
На 20-ти март бил Световният Празник на разказвачите (научих днес), та викам да хвърлим едно виртуално празненство в твоя чест! Да ти е спорно душеприказването, а във всичко останало - здраве, късмет, любов и берекет! :)))


Re: Циганинът със шарените очи
от galenaGV на 16.03.2012 @ 21:56:12
(Профил | Изпрати бележка)
Това не е само история. Това е поглед върху състоянието на етичността и човечността, идея, развита в екзистенциален контекст. Много широко, много благородно." ...циганинът, освен, че е циганин, е и човек?"
!!!
С възхищение за великолепния разказ!


Re: Циганинът със шарените очи
от petia_bozhilova на 16.03.2012 @ 23:36:49
(Профил | Изпрати бележка)
Докато четох, виждах картини от първата си година тук. Първата работа, която ми излезе, беше на остров Тенерифе.С все тапиите ми от френската филология и следдипломната по английски учителката на хлапето,което гледах, ми връчи с царски жест една бележка до майката и ме запита с неописуема интонация:"Vous pouvez lire en français, n est-ce pas?"(Вие можете на четете на френски, нали?) Първата ми мисъл беше да ѝ кажа, че не познавам азбуката, втората беше за децата и преглътнах...и дванайста година съм циганче, но вече си свиркам!
Много път има още да извърви човечеството, Разказвачо...
Пиши!!!


Re: Циганинът със шарените очи
от rainy на 17.03.2012 @ 00:25:03
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Поздрави от една циганка. Ама хич не е поза. Хубаво, че ги има хора като теб. Сериозно...


Re: Циганинът със шарените очи
от osi4kata на 17.03.2012 @ 01:08:57
(Профил | Изпрати бележка)
страхотен разказ. Битието определя съзнанието.


Re: Циганинът със шарените очи
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 17.03.2012 @ 21:01:07
(Профил | Изпрати бележка)
Имам покрай мен едно цигане, Стоилчо му викат - апартамент, офис - де що имам за ремонт - него викам. С осми клас е, ама като трудовак се е научил да зида, да маже. Ръкат, работлив и чист - свърши ли работа - мете, мие и изхвърля боклука. И не отказва работа, сам ако не може - вика бригадата..Но той е по-скоро изключение, а правилото е такова, каквото го показваш в покъртителния си разказ..А така ми се искаше краят да е друг...
Това - по темата! А за изпълнението - аплодисменти!!!


Re: Циганинът със шарените очи
от Ray_Jay на 17.03.2012 @ 21:16:13
(Профил | Изпрати бележка)
Разказът да ме разплаче за малко. Толкова ли хората сме се озлобили, че пропускаме факта, че душата е нещо различно от физическото тяло? Благодаря за разказа и на авторът, че е успял да пресъздаде някои картини толкова успешно!


Re: Циганинът със шарените очи
от boliarkabg на 18.03.2012 @ 15:15:18
(Профил | Изпрати бележка) http://boliarkabg.blogspot.com/2011/10/blog-post.html
безнадеждно...няма излизане! Важи не само за циганина! Поздрави!


Re: Циганинът със шарените очи
от val6ebnica на 19.03.2012 @ 14:44:56
(Профил | Изпрати бележка)

Толкова увлекателно написан разказ, че на места изтръпвах. Звучи, като реалност, все едно, че и аз присъствах на събитията. Моите поздравления!


Re: Циганинът със шарените очи
от val6ebnica на 19.03.2012 @ 14:44:57
(Профил | Изпрати бележка)

Толкова увлекателно написан разказ, че на места изтръпвах. Звучи, като реалност, все едно, че и аз присъствах на събитията. Моите поздравления!


Re: Циганинът със шарените очи
от val6ebnica на 19.03.2012 @ 14:45:04
(Профил | Изпрати бележка)

Толкова увлекателно написан разказ, че на места изтръпвах. Звучи, като реалност, все едно, че и аз присъствах на събитията. Моите поздравления!


Re: Циганинът със шарените очи
от mariniki на 19.03.2012 @ 22:54:59
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
разплакаваш душата, Вакрилов...
израснала съм със съседски деца циганчета..
обичах игрите с тях, и моите деца израснаха така...
откъде се взима всичката тази злоба и безнадежност...
не зная, но вече не срещам щастливи цигани,
нито въобще щастливи хора... разказ
за учебник...по човечност.


Re: Циганинът със шарените очи
от osi4kata на 20.03.2012 @ 02:05:57
(Профил | Изпрати бележка)
страхотен разказ.

Болни сме от БЕЗЧОВЕЧНОСТ.


Re: Циганинът със шарените очи
от anonimapokrifoff на 22.03.2012 @ 21:07:25
(Профил | Изпрати бележка)
Безкрайно тъжна история. Ако героят беше бедно окъсано българче, че и белязано на всичкото отгоре, съдбата му нямаше да бъде кой знае колко по-добра. Страшно е да си различен - в този смисъл много от нас са цигани. А расизмът се насажда с възпитанието - децата се раждат чисти. Когато най-голямата ми внучка беше на 3 г. и ходеше на детска градина в Норвегия, имаше две приятелки: едната - руса, бяла и светлоока като нея, другата - негърче. Беше ми интересно дали различният цвят на кожата й прави впечатление и я попитах момиченцето отличава ли се по нещо от тях. Отговорът беше: "Да, защото ние сме с дълги коси, а нейната е късичка."


Re: Циганинът със шарените очи
от dandan на 24.03.2012 @ 16:26:18
(Профил | Изпрати бележка)
Вчера носих разказа по пътя за работа..., а днес се опитвам и няма да разгадая как намираш тия истории, видно е едно - широко гледаш.


Re: Циганинът със шарените очи
от regina (radost.daskal@gmail.com) на 02.04.2012 @ 20:52:35
(Профил | Изпрати бележка)
тежък разказ... и не, защото, а понеже...
много пъти съм се питала - какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях се родила в семейството си, а в квартала.
страшно е, но не можах да се представя по-лош капан и не измислих начин да го избегна.
познавам само един човек, който го беше направил - беше завършил техникум в друг град, беше се оженил за българка и работеше като автобусен шофьор... имаше много приятели, но за рода си не говореше - беше го изтрил от живота си.
аз имах честта за кратко да му бъда приятел, с което се гордея.
почитанията ми за разказа!


Re: Циганинът със шарените очи
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 27.04.2012 @ 17:30:46
(Профил | Изпрати бележка)
Имаме нужда от такива разкази! Дано ставаме повече човеци след прочита им!
Благодаря ти за този урок по хуманизъм, Вакрилов!


Re: Циганинът със шарените очи
от nellnokia на 06.04.2014 @ 13:36:01
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми хареса... Циганинът, който бяга между два свята.
Ех, майсторе, майсторе!


Re: Циганинът със шарените очи
от Boryana на 06.04.2014 @ 14:09:42
(Профил | Изпрати бележка)
Имала съм немалко ученици цигани. Повечето от тях не искаха или не им стигаха силите да преминат браздата, тъмния пояс между световете. Но имаше и други. Едно умно и упорито момиче, което вече е лекар. Едно добро и усмихнато момче - отличен историк и математик.:) Сега е инженер. Всеки от тях получи своята необходима протегната ръка. И надмогна страховете и бариерите. Твоят разказ е такава ръка.
И аз като Сикрет мисля, че трябва да бъде изучаван в училищата.
Поздравления!


Re: Циганинът със шарените очи
от Heartfelt на 09.04.2014 @ 15:56:49
(Профил | Изпрати бележка)
Много силен разказ! Споделям!