автор: krasavitsa

Щеше ми се да споделя с теб, драги ми приятелю, единствено и само вълненията, тревогите и като цяло - интелектуалните радости, които изпитах вследствие на последните ми книжовни притежания. Но както тръгна... стигнах до неочаквана и за мен тема.
Преди време вниманието ми беше привлечено от малък текст, изпъстрен с изящни фрази, който рекламираше една книга горе долу така: “Дори и да не я прочетете, престижно е да я имате в библиотеката си”. Авторът на книгата е личност, която съм забелязвала досега единствено благодарение на неистовото й желание да бъде забелязана. Но точно това беше станало причина да не се интересувам от нея. И сега какво? Аз? Да не прочета книга, обявена за престижна? Предизвикателство сущо!
Ще карам направо - присъствието на автора, тази куриозна особа, в общественото пространство се оказа с две измерения.
Първото измерение, видимото, шумното и леснодостъпното, е претенциозно и скандальозно, преднамерено надменно и смело поемащо риска да си създаде куп врагове.
Второто – труднодостъпно като всякоя истинска ценност, открих из страниците на няколкото инак скромни по обем книжки, издадени от господина. Там се захласнах и се връщах нееднократно към прочетени вече страници, с учудване откривайки при всяко завръщане нови бисери на българската словесност и умозрителност в най-добрия смисъл. Подобен концентрат на мисли и усещания не съм срещала досега. Смея да предположа, че засилената склонност на господина към публични предизвикателства е насилствено предизвикана от панаирджийското ни съвремие.
Благоразумно се опазих от лесното подхлъзване към осмиване, на което би се поддал не един лекомислен или неподготвен читател. Винаги съм готова да приема, че туй, що ме затруднява, може просто да не е за всякоя уста лъжица. И добре, че подходих така... открих един нашенски Оскар Уайлд, див и дори дивен в изискаността на дълбокия си афористичен, метафоричен и нерядко символичен изказ.
Предизвикателността на текстовете му не е повърхностна, но се състоява най-вече в профундната чувствителност и разбиране на явленията, дори и когато са все още само загатнати, но още непроявени.
Вънкашността на едната от книгите му определено излъчва фриволност, която обаче извътре се не среща. Авторът си е направил с нас шегата да скрие съвсем сериозни текстове под картинно еротизирана книжна корица – така, както еротични текстове се крият под сериозна корица.
Скандальозната снимка, с която ни предизвиква, е явно възтънък намек и скрито намигнуване. Явява ни се самият автор, с чаша от цветен двуслоен шлифован кристал в ръка, забил поглед в преднамерено голяма книга и седнал до маса, отрупана не само с чинии и чаши, но и с ненужни, затова пък изящни предмети като вази и стъклени статуетки, символно упадъчни цветя и свещи, запалени на дневна светлина - а в продължението на скритата от нас част от масата предполагаме с немалка увереност наличие на гласиери, коктиери, камбанки за гасене на свещи, пръстени за салфетки и прочие подобни кокетности и пощявки.
(Преди време и мене се случи един виенски снобар да ми поднесе сутрешна закуска на свещи. Но беше затъмнил стаята с плътните завеси. Сервировката беше толкова изискана, че ми стигна само тя, за да се нахраня. Ах, ах, zarte Erinnerungen... ще си ги пазя за стари години...)
Но да продължа - в тази обстановка авторът е положил крак в странно огромен трендафор върху безпомощно проснатото на земята голо рубенсово тяло на оживял древногръцки ефеб. Дали е потъпкано за демонстрация на дезинтересираност, или застъпено, за да изчака търпеливо господарят му да приключи с благородните си книжовни занимания, преди да пристъпи към по-низменно житейски? Към такива въпроси ни тласка розовата женствена кожа на ефеба, контрастираща с добре оформените мъжки мускули, но най-паче невинният поглед, насочен към обектива, в който - можем ли да прочетем трепетно очакване на грехопадението? И наистина, какво търси на пода така потъпкано гол, само по заметната през слабините препаска, изискано зелена и в тон с мобилиите на този дом? Безсъмнено наблюдаваме тук една салонна шега, която авторът си прави с нас. И всичката грижливо обмислена и наредена сцена е оградена от останалия свят с една ширма, или ако предпочиташ френски пред немския – параван. Тази персона има вид да е изпълнила жизненото си пространство с копнеж по безвъзвратно отминалото.
(Спомних си, кой знае защо, господина Азиса, свръхизвестен не само с изтъпанчването на голия си задник в непосредствена близост до паметника на Левски в центъра на столицата, но и с това колко много си харесва долния предник, след като го подложи на хирургическо силиконово капитониране. Медиите, работещи по дефолт в интерес на обществото, се погрижиха да го направят твърде известен във всички обществени кръгове именно с това. Нека да боли!)
Сигурно не успях да разгадая напълно всичката алегорика и символика на предника на тази книжка, която се оказа, както ти казах вече, доста сериозна и дори родолюбива. Първото, с което ме пресрещна, бе омаята на архаичния български език на която, признавам, се много лесно поддадох – както сигурно вече си забелязал. Крайно естетизиран, но не по-малко хаплив от това език, с неочаквани картуши и макаронизми. Държа да ти обадя, драги ми приятелю, че след като се зачетох, изпаднах в състояние на най-горки разочарования и разубеждения наспроти предполагаемата ми образованост и не мога да изскоча из тях никакси. Разядоха ме профундни съмнения и ме обхванаха колебания касателно въобразяваната ми досега начетеност. Този автор ме накара да си водя бележки и да записвам думи, в чието значение и употребление досега не съм се достатъчно изпедепцала, та се налагаше да ги търся из речници - предизвикателства, каквито често ме не срещат и точно затова възрадваха не малко духа ми.
А от задната кора на същата книга сам авторът ме погледнува право в очи с позачервени бузи като от скорошно греховно разгорещяване и подхождащия към него виновен поглед, но с прическа на пути, от която сърцето се умилнува майчински. Поразгърден е, както винаги, когато иска да се барне. На обозе почившия (както разбрахме от жълтите медии) далматинец зад него, седнал послушно като декорация в некой стил сецесионен, успяхме да се полюбуваме, като се въоръжихме за постигнуване на целта с голема китайска лупа, купена за два лева от магазин за един лев. Много е чаровен, дано да е отишъл в кучешкия рай. А наоколо - множество предмети с многобройни гънчици, издатинки и съответните им вдлъбнатинки, които бих с удоволствие беобахтила като Sehenswuerdigkeiten, но не и чистила.
Друга една приятна констатация, която направих, след като се запознах с другата му книга бе, че господинът се е посветил на реставрация на историята на българската градска битност, чието съществуване десетилетия наред сякаш е било съзнателно заличавано и заменяно с евтини селски идиличности или трагедии. Опитите му да съживи реликтите на градското в оселяненото ни културно-историческо наследство са достойни за внимание и подкрепа. И наистина, къде е паметта ни за градска България отпреди 1944 г.? Сякаш извън селското друго население не сме имали, не е имало средна класа и интелигенция, сякаш не са съществували българските юристи – създали Търновската конституция и съградили от нищото модерната българска държавност, лекарите, инженерите и архитектите, създали сгради в големите ни градове, които карат чужденците познавачи и днес да повдигат учудено вежди, изтъкнатите учени, познати и признати не само у нас, но дори из Европа...
А всъщност, ако се повърнем още по-назад, из целия 19 век, времето на българското Възраждане, комай нямаме революционерин, хъш или комита, който да не ни е оставил снимка, на която го виждаме да се пъчи гордо, облечен по последнята европейска буржоазна мода. Поевропейчването на българина е наченало много отдавна, и то не само като следване на модата в облеклото, но и като модерно светско образование и мислене. За какви пет века робство се борят някои, моля?
Ето ти го тук Тодор Каблешков облегнат на камина, с лъснати чепици с висок ток, златен ланец на часовника и бастон. И тук пак той. Ангел Кънчев, Панайот Хитов с грижливо поддържаните изкуствено стърчащи мустаци, Левски в костюм с жилетка и модерна папионка, а широките ревери на сакото му са със светли кантове, Тодор Икономов, Любен Каравелов, Георги Бенковски.
На тази снимка ще обърна специално внимание, нейната инсценировка излъчва много недвусмислено послание.
Тук Ботев се е фотографисал с двама другари. Няма как да не забележим, че снимката е режисирана грижливо. На масата пред тях са подредени за целите на увековечаването символите на революцията – череп, кости и ятаган, в краката на Ботев демонстративно е капичнат наземи цилиндъра му, а по-нататък на преден план пренебрежително са захвърлени книги и вестници.
Впрочем, Захари Стоянов ни разказва, че Ботев наистина е захвърлил учението си в Русия в полза на пребиваване при казаците, където се обучил майсторски да язди и да върти сабята и ножа. Редът, дисциплината и постоянството не били за него. После пък се отказал от студентската скамейка в Букурещ, където на разноски на румънското правителство му било уредено да следва медицина. Поседял месец два, па рекъл, че не е за него тази работа - да виси над книгите.
Но стремежът към европейското облекло не е нещо ново за тях. Ето какво казва Захари за баща му:
“...(даскал Ботьо) ходел като същински лорд, бил човек с вкус и с маниери. Правило му било да си поръча из Русия хубава шуба със скъпи кожи. Един път го видял с нея пловдивският паша, комуто останали очите на тая дреха, казал, че и той ще да си изпише такава.”
Чак се разсмивам... “благоприличието на нетрагичното” е част от заглавието на книгата, за която ти разказвам, а сега размишлявам над неблагоприличието на трагичното и над комичното в героичното... колко често ги крием, за да успеем да сакрализираме героите си. Та тези хора са “немилите-недраги” хъшове, които не са работили нищо, не са можели себе си да изхранват - да не говорим пък за семейства, а са ни оставили снимки, които напълно го опровергават. Как са се сдобили с тези хубави и скъпи дрехи? Да не би след неочаквани “гостувания” при чорбаджии-изедници? Нали “революционният терор” е бил в името на “свалянето на робските окови” и грабежите и изнудванията са били оправдавани с това, че откраднатите пари ще отидат за “народното дело”? А те са се хранили и обличали с тези пари, при това години наред!
Ето какво е сметнал за необходимо да ни каже още Захари:
“Ние предупреждаваме нашите увлекающи се читатели да не подражават на Ботйова било в обирите, било в омразата му към всичко, щото е доволно и сито, било в бягането му от училищата...”, а по-нататък – да не го мерим с аршина, с който се мерят “обикновените” хора.
Но това се наричаше “двоен аршин” – за едни да може, а за други – не. Той въвежда и отдавна отреченото макиавелистко “целта оправдава средствата”.
В Захари Стоянов ли е зародишът на многото ни национални заблуди?
Що за патриотизъм е нашият, който се подхранва с премълчаване на факти, с пренебрегване на цивилизационни принципи, а често и с лъжи?
Нарекох писмото си “предизвикателно”, защото стигнах до предизвикателство към казионния патриотизъм, който се подхранва само с патетични речи и нехае за фактите и реалностите. Изкуственото обожествяване на националните герои и скриването на човешките им слабости и грешки не ми се вижда полезно. Не подлагам на преоценка събитията отпреди век и половина, нито делото на предците ни. Използвам ги за пример, защото смятам, че е дошло време да преоценим принципите си.
Извънредно много ша Ви замола да са не изтървате с изтъркани фрази по въпроса, приятелю... а аз ще да изляза от пасивност и ша попитам активно, но и най-пристойно – ще ли Ваша милост да ми позволи некои от Вашите светини да не са и мои светини - и пак да си остана родолюбива българка? Нека да боли!
Сякаш се прекалено разглаголих и отново ще си докарам обвинения секакви от патриоти секакви... но пък сега вече радостно знам какво ще отговоря, ако да ми са случи да ме запитат коя книга бих взела със себе си на необитаем остров – занимливите четива на Dandy нямат прочитане.
С две думи - моите почитания към господина Милчева, една колкото одиозна, толкова и забележителна фигура на българския културен небосклон.