автор: barona_36

Навреме нека да се разделим.
С най-честните си кожи,още потни.
Ками Кондова

Не очаквай да грохна, да стана проклето безмозъчно старче,
дето пие оцет вместо вино и дъвче с протези.
Младостта ти е цвят, който тънко разлиства, макар че
с мен отдавна животът по-рядко и рядко те глези.

Виждам мои познати как лесно под ножа на времето лягат:
този слага перука и лещи, друг бръчките кърти,
а пък аз все заничам в очите ти, пълни с божествена влага
и из моите мишци и вени потича безсмъртие.

И се чувствам тъй хубав, тъй як, че дори планини ще преместя,
бих навярно спечелил конкурса за "Мистър Вселена".
Старостта, според мене, е остров на всички отчасти известен,
ала връхче над него душата ми вейва зелено.

Затова ще израждаме с вик или стон тези утрини сини,
докато и плътта ни набъбва, събудена с устни.
Не очаквай да вехна в градинката с теб след хиляда години,
своя дъх подир ято от птици внезапно отпуснал.

Ако тръснем свирепо потта, дето диша по нашите кожи
ще залюшка потоп, дървеса и скали ще събори.
А щом тръгна среднощ, някой влюбен във теб ще доложи,
че съм скъсал лале пред партийния дом и съм хвърлен в затвора...