автор: fantaziq

Да бъда слънчева невеста –
мечта ми беше от детинство.
Пораснах аз и неусетно
във ранна пролет се разлистих.

Разцъфнах белоснежно нежна.
Снага извих до висините.
Погледнах слънце изпод вежди,
че някакси не ме почита.

Разсъдих му се, че е гордо
и горделиво се усмихва.
Аз пръстен чаках да ми сложи,
а то към залеза си литна.

И детската мечта удавих
във сълзи горестни, момински,
че Слънчо с мене подиграва се,
с момински блянове безчинства.

Тогава взех черупка мидена,
душата си аз там затворих
и казах си „Не съм обидена,
аз просто себе си отрових”...