автор: musketar

... а вятърът беше тогава пройдоха
и скиташе - непокорен и весел.
И точно тогава при него дойдоха -
незнайно как - страшните песни.

Той виждаше всичко - и мъка, и щастие,
с нюансите помежду им.
И свит като куче до смъртници гаснеше,
а после света разширяваше с думи.

Бе милвал момичето двайсетгодишно,
което си сряза вените.
Със влюбени радостно беше въздишал
и на самотници бе събеседник.

Бе влизал във хорските мръснички мракове,
миришещи на урина.
И сам беше ставал безсмъртна клоака
от мислите си размирни.

Той знаеше, знаеше...
И... натежаваше.
(Нарича се атмосфера.)
Познаваше входовете парадни,
но също - познаваше черните.

Понякога спираше. Грозно не трепваше.
А после наставаше буря.
И беше безмилостен до виолетово,
до изгрев
света си разтуряше.

Повярвай му. Нищо не го ужасява.
Той знае, но не е безчувствен.
Професия? Облаци да разпилява.
Надежди? Да го
погалиш във скута си.

Това е. Той знае по много за всичко.
Докрай само с теб на любов ще се учи...
И щом го отключиш със твойто "обичам те",
ще стихне до теб...
И ще хвърли зад себе си ключа.