автор: svdonchev

Светулките вече прелитаха из мрака около храстите, а фенерите запалени наскоро оцветиха алеите, парка и дебелите стволове на липите в оранжево. Падна приятен, летен хлад, след него като хиляди дребни животинки допълзяха и тайнствените шумове на нощта.
Южният край на парка бе най- оживен. Чуваше се тиха музика и светлините от бистрото се отразяваха в плитките води на изкуственото езерце. Тук пейките блестяха от лака, красиво заоблени, привлекателни, а влюбените двойки се разхождаха покрай тях, бавно и тържествено като в музей.
Той спеше кротко върху най- близката до парапета пейка. Беше подгънал парче плат под главата си, ръката му дълга и костелива висеше отпусната в съня. Правеха впечатление лицето му, много красиво, слабо като на светец и дрехите, износени, но чисти. В края на пейката, до краката му седеше момче, също слабо, отнесено в мисли, прегърнало хилавите колене с ръце. Две големи торби от брезент, тъмнееха до тънките крака на пейката.
Повя хладина, момчето погледна към подвижните сенки на клоните, сега разместени от вятъра, после протегна ръка и докосна коляното на мъжа. Скоро легналия се събуди, изправи се бодро, седна и загледа с учуден поглед тъмните алеи наоколо. Завърна се бързо от забравата на съня и очите му омекнаха, когато видя момчето в края на пейката.
- Е, как мина днес, момче?
- Добре...доста добре!- каза замислено момчето, сега опряло брадичка върху коленете.
- Харесаха ли ме?
- Да!
- Двете близначки, от операта, бяха тук...видях ги..и женичката с басмяната рокля и чипоносото момиченце...видях и нея, те бяха... нали?

- Да..и приятелите ти от шахматните маси до шадравана дойдоха...!- промълви със същия равен глас момчето.
- Така ли...пляскаха ли ми?
- Бяха застанали до дебелото дърво...поздравиха те отдалеч!
- Друг?
- И други хора имаше...но сякаш не ги познавам!
- А ти...ти какво ще кажеш?- попита изпитателно мъжа, строго взрян в очите на момчето.
Цялата нощна тишина на парка застана между тях. Виждаха се все по- рядко преминаващи, безшумни силуети на хора.
- Аз ли?...Беше добър както винаги!- промълви тихо момчето, сега гледаше мастилената вода, накъдрена от вятъра.
Мъжа погледна в същата посока, пред тях тъмнееше утихналото езеро. Тънка усмивка се прокрадна загадъчно в крайчеца на устните му. Въздъхна.
Роди се в порядъчен квартал, в скромно подредена къща, в семейсиво с добра репутация. Роди се красиво дете, бяло, без белези по лицето, с правилни черти, изписани вещо от ръката на неумолимата природа. Доста от роднините и някои от съседите дойдоха да посетят семейството и да оставят подаръците си за малкото дете, веднага след като изминаха четиридесетте дни. Беше седмица на дълги, многословни, досадни посещения. Навеждаха се над леглото, изучаваха го, после се изправяха с възхитени погледи и казваха с тихи, поверителни гласове, по- често на майка му „ Много е красив...ще стане артист”. Тя кимаше съгласна, с тайнствена усмивка и ръце, така благородно скръстени отпред, върху строгата пола, облякана за официално. От този миг, в началото предпазливо, после с всяка изминала година, по- уверено, с по- голяма гордост и надежди, те, той, цялата рода говореха за него като за бъдещ артист. Дори понякога загледани в случаен филм, се плескаха по челото и казваха” Ах, каква хубава роля, как ли би я изиграл нашия Анко....?” или „ Дали ще има хляб за артистите когато нашият Анко порасне?” Той ги слушаше привидно безразличен, нехаен за тези настойчиви приказки, после в самотата на детската стая се разглеждаше в огледалото, правеше сериозни гримаси, мълвеше заучени или случайно дочути фрази, изучаваше всяко свое премигване, жест, въпросителен поглед, дълго след като къщата и хората са заспали нощен сън.
И той стана артист. Порасна неусетно, със своята си красота, под същите възхитени погледи. Вечно харесван, убеден в превъзходството си над хората с по- незапомнящи се лица, той се превърна в млад, амбициозен артист, сякаш никоя друга професия не би подхождала така на външния му вид. Направи го тихо, неумолимо, без гръмки думи, както други хора се превръщат в чистачи, в гледачи на животни, в работници на несекващ конвеир.
Въпреки всеобщото одобрение, той се довери само на себе си. Беше убеден, че нещо тънко и недоловимо не му достига за да се превърне в чудесен артист. Знаеше, че трябва да е много настоятелен, трудолюбив, искрен, устремен напред, като покорно животно, познало пътя без увещания.
И той се отдаде на мечтите си. Ах, с какъв трепет се събуждаше? Как бързо преминаваше денят в нескончаеми репетиции? Посвети живота си на театъра, на всякакви случайно попаднали роли, на изустени монолози пред прозореца или огледалото, на безспирното сновене от единия ъгъл на стаята до другия, с изпомачкани листове в ръка. Обичаше да спира съвсем изненадващо насред устрема си, да застива с повдигнат крак или протегната ръка и да си представя публиката. Все си я представяше дружелюбна, благосклонна, строго нарисувана от придирчив художник и винаги се учудваше как е възможно да я обича, още дори да се е случило да се появи пред нея?
И когато застана пред нея, тя му бе позната. Как чудно се сливат спомените от миналото с реалноста? Как е приятно началото в малкия, провинциален театър, първата стъпка на сцената, първата изненада от акустиката, първите разсеяни ръкопляскания, първия поклон зад завесата?
После се влюби в нисичката Паулина. Тя бе новопостъпила в театъра, жива, енергична, късо подстригана, с яркочервена коса и големи матови обици. Беше талантлива, непоколебима, все забързана да покори сцената. Появяваше се като непредвидим повей на вятъра, блесваше като светкавица, по- ярка от прожекторите и грабваше публиката. Бе родена актриса, не научена, пригодена или отгледана насред тайнството на театралните паяжини. Скоро след появата си се открои и публиката я заобича. Талантът й прозираше във всяко движение, във всеки неволен поглед, във всяка изречена дума.
А той? Той я следеше скришом, поглъщаше всичките й непринудени движения, безсрамния й чар, лекотата с която си печелеше възхищение. Една дъждовна вечер й предложи да пият коняк след репетициите, тя се засмя със ситните зъби, обляка шлифера, с който изглеждаше още по- ниска и претегна изваяната ръка в знак на съгласие. Той я заобича от първия миг, от появата й в спретнатата му стаичка, от мига в който безгрижно се съблече и му се отдаде със същата хладна артистичност, с която покоряваше публиката. Заобича я силно и покорно. Заживяха заедно. Минаха месеци, години, тя се превръщаше във все по- добра актриса, лека и непринудена, като пеперуда, а той осъзнаваше че бледнее пред нея, въпреки упоритите репетиции насаме, в тъмнината на гримъорните или пред огледалото. И толкова я обичаше. Можеше с часове да будува и да я гледа как спи с прегъната ръка под главата, наклонила полуотворена уста до дантелената яка на нощницата. После гасеше абажура и дълбоко успокоен от тъмнината чувстваше уханията на спящото й тяло, чуваше дишането й, шума от босия крак, с който драскаше чаршафите при протягането в съня. Тя забременя и роди момче, бяло и красиво като баща си. Оказа се небрежна майка, отнесена, предано отдадена на театъра. Вече бе добила популярност, бе надскочила рутината на провинциалните представления, бяха я забелязали и името й започна да се откроява по афишите. Тогава започнаха пътуванията. Започна често да отсъства от дома и да се обажда по телефона вечер преди лягане някъде отдалеч, все припряна и кратка, с хладен глас. Той, нейния покорен слуга се грижеше за детето, за дома, ходеше в театъра, репетираше неуморно, радваше се на нейните успехи с искрена радост, но понякога, особенно вечер, когато детето заспиваше най- неусетно върху плюшения кон, го нападаше самотата, гледаше тъмната улица, пустите тротоари и се чувстваше като уморен бегач изостанал на обиколка след другите. После, когато детето тръгна на училище, тя ги изостави. Направи го с лекотата, с която вършеше всичко. Дори дрехите си не взе, той грижливо ги нареди в нейната половина на гардероба и понякога, когато го налягаше най- дълбоката тъга ги разглеждаше и вдъхваше отдавна поизветрелият им аромат. Детето не усети липсата й. То беше привикнало да се събужда до баща си, в голямото легло, да вижда неговото лице в огледалото, докато си мият заедно зъбите, да залита покрай него докато гонят топката в парка.
Годините минаваха неусетно. Смениха директора на театъра. Новият, вечно намръщен и затормозен от несекващите болки в стомаха, някогашен неуспял артист не го хареса от самото начало. Ролите намаляха, не помагаха нито красотата, нито чарът му на улегнал благородник. За него настанаха трудни времена. Вечно чист и спретнат, въпреки липсата на жена, той се грижеше за всичко с предишното търпение и вещина. Понасяше храбро несгодите, уверен че ще дойдат и по- добрите дни. Отдаде се напълно на театъра и на детето си, а то растеше кротко и възпитано.
После директора най- спокойно заяви намеренията си да намали актъорския състав и той се оказа един от първите освободени. След всичките тези години, след толкова много усилия, радости, надежди, той се озова пред вратите на театъра, без никаква мисъл в главата, без никаква идея. Беше се родил с мисълта, че ще бъде актъор, бе израснал с нея, не бе преставал да живее с нея и никога не бе предполагал, че ще му се наложи да променя с нещо живота си. Почувства се излъган, измамен, сякаш най- изненадващо го бяха окрали. Не, той не можеше да живее без театъра. Изчака директора в края на деня, помоли му се с твърд, решителен глас да го му върне работата, няма значение като какъв, само да го оставят в театъра. Директорът помисли и защото бе дългогодишен актъор с добро име и свястна репутация, взе решение да го назначи за общ работник. Помагаше при пренасянето на декорите, раздаваше палтата след представленията, грижеше се за градинката в двора на театъра, сменяше прегорели крушки, чистеше мазето от стария реквизит. Безропотно изпълняваше задълженията си. Често, в началото на някое представление, когато угасяха осветлението и тихите шепоти се превръшаха в тишина, той се спотаяваше в края на пътеката и гледаше сцената, декорите, всичките до болка познати артисти. Тогава устата му пресъхваше и долавяше смазващата тежест на промяната в живота си.
Той наистина тъгуваше от новото си положение в театъра. Скоро започна да пие. В началото по малко, колебливо и скришом от всички, после по- уверено, като състезател, който се подготвяше за дълго бягане. Явно силата на алкохола не му понасяше. Напиваше се бързо, движенията му се забавяха, очите му помътняваха и хлътваха, устата му увисваше грозно. Все по- често започна да се събужда по пейките из парка, виждаха го да дреме облегнат върху някое дърво или да броди из тихите улички на квартала с празен поглед. Въпреки това, беше отговорен баща и нито за миг не забрави грижите си за детето. Чисти и прилежно облякани, всеки съботен следобед или най- късно неделя сутрин те се запътваха, баща и син ходеха на дълги разходки, на цирк, в лятното кино, или в някое слънчево кафене, гледаха минувачите и си говореха непринудено и с любов.
А сцената му липсваше. Тогава му блесна идеята, нахлу в главата му изненадващо и го остави без дъх. Как не се беше досетил досега? Ще изнася улични представления, сам, а може и малкия да му помага. Разтрепери се от вълнение и по пътя към дома за първи път от дълго време изпита предишното щастие от живота. Същата вечер пи повече от обикновено, очите му блестяха и дори се изправи пред захласнатият поглед на детето и изрецитира част от една стара своя роля.
Така започнаха дните му на уличен артист. Бяха пришили две брезентови чанти, с кожен колан между тях за по- лесно носене на рамо. Когато се появеше вдъхновението и времето позволяваше, тръгваха с весела крачка към парка. Беше хубав момент и за двамата, особенно късно напролет и през цялото лято. Хубави вечери, полъхваше едва забележим ветрец, небето е светлееше от луната, която прозираше през гъстите дървета като огромна запалена лампа. Намираха си място, в края на някоя алея или под светлината на фенера и баща му бавно и тържествено стъкмяваше малка сцена. Поспираше щастлив, поглеждаше благо към детето, пийваше си глътка от малката бутилчица и подновяваше приготовленията. Скоро се изправяше с цялата си красота и светъл поглед и започваше етюд. Гласът му, волен, плътен, шлайфан от хилядите репетиции се издигаше над пътечките от бръшлян, подскачаше по бронзовите статуи, обикаляше грейналите павилиони и отнасяше лятна свежест дори до новопристигналото, виенско колело. Не минаваше много време, баща му присядаше на пейката или по бордюрите да си почине и да види ефекта от представянето си и неусетно заспиваше. Момчето стоеше кротко до него и чакаше.
Баща му се събуждаше бързо и все питаше как е преминало, колко са били хората, имало ли е доволни, какво са казвали минувачите. Първите пъти, детето му казваше истината. Никой не е спрял да погледа, напротив, минувачите са подминавали с присмех, дори имало и такива, които заобикаляли през съседната алея. Тогава баща му се смаляваше и очите му изгасваха. Следващите дни бе тъжен и се изправяше уморено и без желание, само за да отиде на работа.
Детето взе решение да му разказва измислици. Той търпеливо изчакваше баща си да се изправи от съня и започваше бавно, с предварително подбрани думи да му разказва измислици. Как са се спирали доста хора, изгледали са представлението му до самият край, искали са да се запознаят с него, но той е задрямал, уморен от усилията да поддържа гласа си силен и дълбок. В подобни моменти, мъжа се пробразяваше, щастие грейваше от всичките му черти, оживяваха всичките му движения и малкото момче бе доволно. Обичаше баща си, не можеше да си представи живота си без него. Щеше да крие истината за представленията. Баща му нямаше откъде да разбере за случаите в които непознати за него хора се приближаваха до пейката с със спящият мъж и чакащото дете, спираха, гледаха със съжаление, или със недоверие или с тъга и казваха> или >

Момчето гледаше безцелно как миеха с маркуч алеите. Скоро щяха да спрат музиките под големите дървета, да загасят светлините и целият хладен парк ще обезлюдее.
Погледна към баща си,сега спокоен и усмихнат в съня си. Може би сънуваше успешните си улични представления.