Боб Андрюз, по прякор Плъха, предпазливо се промъкваше в прашната тишина на Ню Йоркския Исторически музей. Последният бе безлюден и притихнал в този час на нощта, но Плъха не мислеше да рискува.
Острият му нос потрепваше при всяко глухо проскърцване под стъпките му. Беше я забелязал още преди седмица. Златна (евентуално, с повече късмет) изящно инкрустирана газена лампа, непристъпна зад стените на стъклената клетка. Стигнал целта, Плъха се изправи – тъмна сянка, надвиснала в нощта. Внимателно протегна ръце и затаи дъх. Дребното му тяло почти увисна във въздуха и лампата се озова на сигурно място в кльощавите му ръце.
Обирджията вдигна лампата пред себе си и я заоглежда на рехавата светлина. Изхъмка доволно. После пъхна бардучето в уста и здраво стисна със зъби. Повърхността остана цяла. Плъха се ухили до уши. Хвана лампата под мишница и яростно затърка захапката с прокъсаната си дреха. Изтъркана до блясък, малката газена лампа хвърляше златисти зайчета върху начерненото с вакса лице на Андрюз.
- Мхм, мхм – Учтивото прокашляне зад гърба му едва не му докара скоропостижен инфаркт. Честно, за една бройка да си глътне езика.
Бавно се завъртя, внимавайки да не помръдне друго освен краката си. Непознатия можеше да се окаже със слаби нерви. Гледката го накара да зяпне. Дори разтърка очи, но нищо не се промени.
- Требе да спръ пий’нито – промърмори нещастно Плъха.
Пред него се извисяваше двуметров мускулест мъжага, скръстил ръце пред гърдите си. Мургавата кожа на голия торс лъщеше под слабите отблясъци на газената лампа, а увитата в пухкав тюрбан глава на гиганта светеше в сатенено сияние. Но не това беше най-лошото. Плъха ужасено плъзна очи надолу. Погледът му слизаше и слизаше без да спре в успокояващия контур на краката. Нямаше крака. В гърлото на Плъха нещо започна да гърголи. Дим. Имаше дим вместо крака. Невярващо крадеца проследи тънката струйка, виеща се на сантиметри над земята, криволичеща по гладкия под и завършваща в тънкото златно гърло на лампата.
- Казвам се Аладин - Пазител на вълшебната лампа – Фигурата се поклони. А това си е трудна работа, ако нямаш крака.
- Ърррххггг ! – жално изграчи крадеца. Нощта се очертаваше тежка за него.
- В очакване съм да чуя твоето желание, Господарю – каза Аладин.
Крадецът не обели дума, вперил очи в него сякаш животът му зависи от това. Все пак думата „господарю” звучеше успокоително. Той преглътна и каза:
- Не’ам предста’аа.
- Нямаш нито едно желание ? Ама съвсем никакво ли?? Дори някое мъничко желанийце ??? – духът беше изненадан.
- Тцъ.
Двамата замълчаха. Аладин, все още скръстил ръце, скришом го оглеждаше. Духът подхвана, а в погледа му се четеше загрижено съчувствие:
- Често ли работиш нощем ?
- Ъхъ.
- Сигурно е трудна работа – мръзнеш, не се наспиваш, няма социални контакти? – лукаво продължи Аладин.
- Амчи, тъй сий, кофти занаят ие мойто – съгласи се с готовност Плъха.
- Аз имам хубава работа : ненормиран работен ден, работа на топло и сухо, на бюро – Аладин поклати глава сякаш се извиняваше. Обирджията завистливо го изгледа. - Но пък после се прибираш в чудесния си дом и си почиваш добре, а? – Духът почти допря лицето си до неговото.
- Тцъ. Не’ам. Ни дом, ни кучешка колиба – Плъха внезапно почувства пареща жал към себе си. Очите му се навлажниха.
- Приятелю – Плъха дори не забеляза подмяната на обръщението. – Това е много неприятно... Аз имам дом. Живея в лампата. Чудесно местенце е.
- Бреййй. Ни съ будалкай. У туй ламбе и малкию ти пръст ни мой улези.
- Размерите заблуждават. Всъщност е мезонет – с неохота призна духа. – Имам подово отопление и кабелна – безсрамно додаде той.
Плъха почти изстена от завист. Помълчаха още малко.
- Е, сигурно изкарваш добри пари … - проточи духът.
- Добри, друг път! – презрително се изплю Андрюз – Слаба работа са кинтите.
- Съжалявам да го чуя – умиротворително изрече Пазителят на лампата.
Пак помълчаха. Пръв не издържа Андрюз. С поглед, изгарящ от нездраво любопитство, подзе:
- Абе, ти, таквоз … Добри кинти ли си докарваш? – опитваше се да изглежда незаинтересуван, но почти прехапа долната си устна в очакване на отговора.
- Признавам, не се оплаквам – с добре изиграно самочувствие поклати утвърдително глава Аладин.
- А, таквоз … По стотак на седмица пра’йш ли?
- Няма да те лъжа. Случва се и по повече.
Плъха ядосано се плесна по коляното. Задъхваше се от възмущение. Явната несправедливост на мизерното му битие никога не се бе разкривала толкова ясно пред него. Бяха го прецакали. Вече беше сигурен.
- Приятелю, много ми е мъчно за теб. Толкова способен млад мъж, с таланти, с дарби, и такава нерадостна съдба – съчувствено зацъка с език духът.
- Самата истина ка’йш. – тежко въздъхна обирджията.
- Така ми се иска да можех да ти помогна…
Двамата помълчаха още, всеки потопен в мислите си.
Аладин тържествено подхвана – Слушай, би ли желал да си смениш мястото с мен? Помисли добре, не ми отговаряй веднага. Признавам правя голяма жертва, но те съжалих, приятелю… Голяма отговорност е това да си Пазител на лампата – духът подозрително го изгледа – Ще се справиш ли??
- Да! Да! Как го рйечи онуй? ... Жилая, дажи многу жилая. Да го пра’йм! Немъ дъ съжиляваш! – надеждата гореше в очите на Плъха.
- Е, щом си сигурен – Аладин щракна с пръсти.
Плъха почувства мощно придърпване откъм краката. Невидима ръка мачкаше, сбутваше, сгъваше тялото му докато от него не остана миниатюрна изпълнена с ужас топчица. Ръката го подхвана и запрати в нищото с един замах. Той беше Нищото – без ръце, без крака, без очи. Писък се надигна в несъществуващата му уста. Не знаеше колко време е пищял. Миг, ден, година, век ? Започна да разбира. Ярост замъгли съзнанието му. Мръсното духче щеше да си плати. Плъха имаше време. Цяла вечност време да измисли как да си отмъсти.
***
Алън Ламп (бивш Пазител на вълшебната лампа) внимателно затвори зад гърба си масивната врата на музея. Поспря колкото да бръсне несъществуваща прашинка от елегантния си делови костюм. С наслада вдъхна утринния нюйоркски въздух и прекрачи в новия си живот. Да, с двестагодишния му опит, двадесет и четири езика и тайната сметка на Бахамите този живот определено щеше да е чудесен.