В махалата имаше един циганин на име Пуко, викаха му Пуко Малката флигорна. Това идваше от уширения му в долната си част нос, който така наподобяваше музикалния инструмент.
Почти същия прякор носеше и бай Миладин, само че „Големата флигорна”. Носът на Пуко беше незначителен в сравнение с този на бай Миладин. Изглеждаше, че носът на бай Миладин е допълнително закрепен на лицето му и несъответствието между двете беше очевидно. Големата флигорна беше едър и висок мъж и това още повече изваждаше на показ уникалния му нос.
Бай Миладин беше товарач на въглища в „Топливо”. Работата му беше много тежка – товареше въглища с лопата, която беше два пъти по-голяма от нормалните лопати. Той живееше в най-крайните къщи на квартала. Всяка сутрин се задаваше в далечината по протежение на околовръстната железопътна линия. Вървеше по траверсите и това правеше походката му ритмична. Лопатата, която беше преметната през рамото му, се поклащаше в такт зад гърба му също като махало на стенен часовник. Вечер, след работа, Големата флигорна извървяваше обратния път по съвършено същия начин, само че крачеше по-бавно, заради тоновете въглища, които беше прехвърлил с огромната лопата. Така както сутрин умалената му фигура се задаваше в далечината, вечер тя се смаляваше и се губеше в нея. Лопатата, преметната през рамото му, отмерваше стъпките от траверса на траверса.
Бай Миладин беше скромен, тих и не много разговорлив човек. Като всички работници на „Топливо” той обичаше да си пийне една ракия на обяд и да си полегне, ако има къде.
В онзи летен ден бай Миладин беше дълбоко заспал след обедната ракия на купчината въглища под навеса, на сянка. Не помня кой от работниците даде идеята, но като по команда всички се организираха за пъкленото дело. Намериха две подходящи дървета, от тези които продаваха за огрев и ги вързаха с тел на кръст. После забодоха кръста в купчината въглища, точно над главата на бай Миладин. Накрая накъсаха цъфнал люляк и отрупаха въглищата наоколо. Сложиха цветя и върху кръстосаните ръце.
Бай Миладин изглеждаше досущ като покойник пред погребение. Носът му стърчеше неестествено нагоре и само повдигащите се цветя на гърдите му, в такта на спокойното му дишане, издаваха, че е жив.
Злосторниците, както и насъбралите се зяпачи, бяха притаили дъх, пушеха цигарите си и чакаха Големата флигорна да се събуди.
Той не се събуди изведнъж. Първо отвори едното око, после другото и се загледа в люляковия цвят на гърдите си, който не помнеше да е слагал. Отметна настрани люляка и се надигна бавно. Така, все още седнал, той огледа бавно скупчилите се зяпачи, един по един. Някои изглежда се поуплашиха и се дръпнаха настрани. Бай Миладин видя кръста зад гърба си и отново изгледа останалите. Чак тогава се изправи.
– Що не си е…е майката…
И се отдалечи без да поглежда никого.
Мъжете се разотидоха в мълчание. Обедната почивка беше свършила.