Уж познато лице - непознати неща ми говори
И света се обръща, света ми се срива за миг.
Смешна бяла яка, папионка, сако, а отгоре
Този тъмен балтон ... Истерично не викам, нали?
Или той истерясва? Ала вече загубих играта.
Този смешен балтонковец своята мрежа плете
И разказва как всъщност обичал и мен, и децата ми
Ала някаква друга съм и някакви други са те.
Аз стоя точно в центъра, тук ми е тихо и някак
Сякаш сянка в театър го виждам да маха с очи
Да си пълни устата с балони, усмивки да мята
Тъм където виновно би трябвало да замълчи.
И се чудя какво точно в този герой съм видяла?
После прихвам от смях и танцувам под цветни лъчи.
Виждам как младостта се оглежда в едно огледало
Непокорна и влюбена.... А мъдростта как мълчи.
И прощавам на себе си. Тука се свършва играта.
Смел поклон за раздяла. Завесата пада за миг.
И прегръщам във тъмното онзи зад огледалото:
Той е моят учител по прошка и смел ученик.