автор: riiva

В горещата лятна мараня две странни фигури бавно се движеха през сухата степ, разделяща планината Бълбуин и Долна Полурия от Централния континент. Върхът на планината величествено се издигаше зад гърбовете им, покрит със замръзнал вековен лед. Двамата час по час обръщаха поглед към него и мъчително преглъщаха оскъдната слюнка в устата си.
Пред тях степта се бе ширнала необятна и нагорещена като огромна готварска пещ, а нажеженият до бяло въздух трептеше ниско над тревата, размивайки далечната ивица на хоризонта. С много пъшкане и преглъщане фигурите излязоха на равно добре отъпкано от копита място, което отблизо се оказа главния селски път.

Тук на равното, без изкривяващите възприятията криволици на степта, двете самотни точици представляваха удивителна гледка. Дълги нестройни вадички мокра пот се стичаха от необикновено едрият тъмен като нощта жребец. Яката му гърбина носеше огромен вързоп, плътно увит в конопен брезент, и също така огромен ездач. Вързопът издаваше кухи метални подрънкващи звуци при всяка крачка на жребеца. Дрънченето се съпровождаше от влажните мляскащи звуци на кожа, влизаща в съприкосновение с кожа при всяко помръдване не ездача върху коня. Изпод вехтото кожено наметало, метнато върху гърба на жребеца, подозрително се подаваха лъскаво - черни дълги пера. Ездачът, загорял от слънцето мускулест исполин, носеше кожена препаска и меки кожени ботуши. През рамото му стърчеше зловещо изглеждащ старинен меч. Героят - тук е мястото да споменем, че той беше съвсем истински професионален Герой, с лиценз, меч и всичко както му е редът - обърса стичащата се в очите му пот с широката си десница и пак се обърна да погледне заснежения връх. Гледката му действаше някак разхлаждащо. Конят вдигна копито и също обърса потта от челото си.

- Стигнахме ли ?
- Не още. – каза Херо.
- Кога ще стигнем ?
- Скоро. – тонът на героя леко се повиши със сдържаната досада на човек, който е провел този диалог в различни вариации около двайсет пъти за последните два часа и вече не вижда морална дилема да халоса другия яко по врата.
- Горещо е. – изхленчи Пегас.
- И на мен ми е горещо.
- Не виждам ти да носиш друго, освен себе си. – жребецът за малко да си счупи врата в опит да погледне укорително Херо.

Героят замълча. Беше по-лесно да не влиза в спор с Пегас, конят използваше непозволени средства в словесните схватки. Повървяха още малко.

- Има ли бира ? – попита Пегас, с глас, натежал от надежда.
- Няма. Нямаше и предишните двайсет пъти когато ме попита.
- Стори ми се, че послъгваш – невъзмутимо отвърна жребеца.
- Има вода – сговорчиво предложи Херо.

Пегас презрително изпръхтя, но все пак пое със зъби почти празния мях. Чу се звук от мощно изливане на вода. Херо рязко се пресегна към мяха:

- Пегас, спри! – и стиснал вече празния мех примирено довърши - … не изпивай всичката ни вода.
Конят шумно се оригна и невинно попита:
- Каза ли нещо ?
Героят изръмжа – Да тръгваме!

Потеглиха сред звуци от тенекиено дрънчене и звучно шляпане. Пътят се виеше в бледа чезнеща черта в далечината, а уморените очи на двамата пътници скоро се преситиха от еднообразната монотонна гледка и започнаха да натежават. Облекчен от необходимостта да набива крак по прашния път, Херо почти веднага задряма. Сънува безкрайни редици от дървени бурета, пълни с пенлива леденостудена бира. Грубото съприкосновение с твърда и явно бодлива повърхност рязко го извади от прекрасния муи сън. Огледа се, беше сред степта, проснат в цял ръст, с пълна с пръст и трева уста. Ядосано се надигна и забеляза Пегас, удобно излегнат до него, да дъвче стръкче слама между едрите си зъби.

- Ще черпиш ли цигара ? – ведро го изгледа жребеца.
- К’о т’аа ? – изломоти Херо, устата му още бе пълна с кал и слама.
- Стигнахме селото – с готовност го осведоми жребецът. – Какъв е планът ?
- Както обикновено, влизаме в селото и проучваме местните. После ще видим. Гледай този път да не сгафиш. За тях си един съвсем обикновен кон. Никаква манджа, бира, цигари и няма да спиш в моето легло, разбрахме ли се ?
- В плевнята има бълхи. И от сламата получавам запек – сърдито каза жребецът.
- Ще изтърпиш две нощи.

Пегас се намуси, но не каза нищо повече. Двамата поеха бавно към селото. Веднага се забелязваше, че е необичайно голямо за разположено навътре в пустошта селище. Къщите изглеждаха добре поддържани и говореха, ако не за разкош, то поне за заможност на жителите му. Херо се усмихна. Имаше добро предчувствие за това място. Като се ослушваха за весела глъч и пиянски песни, двамата скоро намериха селския хан. Отвътре се носеше апетитна миризма на прясна гозба и шумното подрънкване на чаши. Стомасите им закуркаха.

- Оооооо - изблея жребецът - Кльопачка !
- Пегас - строго нареди Херо - отивай в конюшната!

Крилатият го изгледа възмутено, но кротко тръгна в указаната посока. Херо влезе и се огледа. Обичайната кръчмарска сбирщина. Повечето вече се бяха почерпили порядъчно. Работата щеше да е лесна. Седна на една маса и зачака. Кръчмарят - нисък тантурест мъж - пристигна с пълна паница и халба бира. Постави ги пред него и свойски се настани на свободния стол.

- Как е, как е, друже ? Отдалече ли идваш ?
- Доста път изминах. - предразполагащо се усмихна Херо.
- Не си облечен по тукашните порядки. Откъде си ? - едрото лице на ханджията беше опънато от любопитство.
- Отвъд планината Бълбуин.

Ханджията ахна - Прекосил си планината? Как? В нея бродят чудовища. Прокълната е тя. Така казваше дядото на дядо ми. - Кръчмарят заклати плешивата си глава. Херо бързо огледа сцената. Бяха се присъединили и няколко от пияниците, насядали кой където свари, приведени към него и наострили уши. Моментът узряваше.

- Аз съм професионален Герой, с лиценз и всичкото. Това ми е работата, да убивам чудовища.
- Е, то тукънка чудовища нема. - скептично поклати глава един от селяните. - те там си стоят, у планината.
- А, защо мислиш нямате ? – Херо строго размаха пръст в лицето на селянина. - Нямате, защото аз си гледам съвестно работата. Доста чудовища съм набучил на ей тоя меч през годините. - Херо огледа публиката си и мислено набеляза неверниците за допълнителна обработка.
- Ама какви ? Мечки - човекоядки ли?
- И не само.
- Ама и върколаци ли ?
Героят скромно закима. - И най-голямото. - направи добре изиграна пауза и контакт очи в очи с публиката - ДРАКОН !

Публиката, смаяно ахна в един глас. Това беше моментът, който Херо чакаше. Подхвана историята за битката с огромния огнедишащ дракон от село Долно Трипръстене. Гласът му се издигаше и почти крещеше в ушите на слушателите си, после се снишаваше до шепот, толкова тих, че селяните почти се примъкнаха в скута му да не изпуснат нито дума. Херо усещаше, че има усет за драматичното. Знаеше как да украси скучните места с цветисти епитети или да затегне докрай напрежението в слушателите с добре подбрани ефектни паузи. Е, помагаше и фактът, че бе играл тази история вече десетки пъти. Публиката стана гъвкава и еластична като пластилин. Като опитен кукловод ги водеше той, от бурно одобрение до тежко отчаяние, от смразяващ страх до тиха радост.

Последваха историите за мечката – човекоядка и призрачните вълци. Нощта бе превалила, когато и последните клиенти най-сетне се разотидоха по домовете си. Херо уморено се прозя и се качи в стаята си. Добра работа, поздрави се мислено той и заспа като заклан. Събуди се от грубо разтърсване. С мъка отвори подпухнали клепачи, навън беше непрогледна нощ. Натрапникът продължаваше да го разтърсва. Оказа се дребно мършаво човече.

- Я, да престанеш! – кресна Херо. – Кой си ти, бе?
- Мариот – каза дребния и спря да го тръска. – Мно’у съ извинявам за неудобството, гос’ин Рицарю, ама … - Човечето се поколеба, личеше, че сам не вярва, че следващите думи ще излязат от собствената му уста, но все пак довърши. – Конят Ви … ‘ми, той е долу, под прозореца и Ви вика.

Херо го изгледа и подозрително попита:
- Въпросът е ти как се озова горе, в стаята ми?

Другият помълча, пристъпи от крак на крак, покашля се един – два пъти и накрая промърмори:
- Малко крадях …
- И колко „малко” открадна? –попита строго героя.
- Нищо не съм взел! Честен кръст – човечето се прекръсти, хвърляйки уплашени погледи към прозореца.
- На твое място бих признал всичко. Конят ми има страховитите сили. Ако лъжеш, ще го насъскам срещу теб.
Човечето изпищя и ужасено се сурна към вратата. След минута нямаше и следа от него. Херо се надвеси през прозореца. Пегас небрежно се бе облегнал на стената.
- Мараба – изцвили дружелюбно. – Не съм уведомен за никакви сили. Като например, да му се изпърдя в лицето ли, а?
- Хмм, не точно.
- Ти никога не ми даваш. А, е много полезно за перисталтиката – жребецът назидателно размаха копито пред лицето му. – Или дето се оригвам на три гласа, а?
- Защо не си в конюшната? – кресна Херо.
- Гладен съм! – изплака крилатия и се потърка по огромния търбух.
- Стой тук, ще ти изпрося малко яхния – примири се Херо.
- И бира донеси! – подвикна зад гърба му Пегас.

***

На другата сутрин селото осъмна в писъци и гъсти зловонни облаци дим. Ужасените селяни почти се изпотъпкаха до смърт в панически бяг. Тук – таме припламваха огньове. Огрян в ръждиво – червената им светлина елегантно се носеше дракон. Пикираше, рязко се спускаше и досами земята издишаше огнено гореща струя. Херо изскочи от горящия хан високо вдигнал тежкия си меч. Човек и дракон се преследваха, нанасяха си смъртоносни удари, кръв и пот течеше от двамата. Драконът постепенно отпадаше, земята се обагри от кръвта му, в отчаян опит да се откопчи, размаха яростно крила, издигна се високо и бавно се стопи във черната мъгла.

Новият ден грееше ясен и слънчев. Минаваше пладне, когато Херо разтвори тънките жилави шубраци и тежко пуфтейки излезе на полянката.

- Забави се – каза Пегас. Наполовина бе свалил костюма. Смущаваща гледка – наполовина кон, наполовина дракон. Тежката покрита с люспи ламарина тихо подрънкваше. Херо изтри изкуствената червена боя от лицето си и вместо обяснение потупа масивното чувалче под мишницата си. То издаде приятен звънтящ звук. Пегас доволно изпръхтя, после внезапно застина.
- Дракон!
Героят го изгледа изумено – Какво искаш да кажеш с това „Дракон!”?
- Дракон, бе идиот! – Пегас сочеше с треперещо копито нещо зад гърба му. Херо бавно се обърна. Насреща му стърчеше огромен като къща, зелено люспест, острозъб … ДРАКОН! Херо изпищя и се вкопчи в крилатия.
- Привет – любезно каза драконът.
- Не се приближавай! Имам кон със суперсили – извряка Херо.

Драконът го зяпна.
- Псст – Пегас се наведе към ухото на героя – Абе, да ти призная, с пърденето сме доникъде, не съм закусвал. Ама ако искаш, мога да му се оригна в лицето?
- О, я стига глупости – тросна се драконът – Гледах малкото ви представление.
- И? – артистът в Херо не се сдържа.
- Ами … Слаба работа – призна драконът.
- Какво искаш? –сопна се подразнен героят. Все пак не беше от вчера в театъра за да го критикува някакъв си дракон..
- Работа – някак засрамено се сви чудовището.
- Ти чу ли това? – обърна се Херо към коня. Последният втрещено закима – А какво стана с бизнеса с девиците? Абе, онова там, дето ти водеха по една девица за вечеря и ти после спиш 100 години?
- Казах им да спрат – промърмори зелено люспестият. – Не е хуманно!
- Ти не си човек – изтъкна очевидното Херо.
- А, пък, ти си расист – сопна се драконът.
- Може и да те взема – проточи героят. – Но без пламъци, огнедишащи струи и ядене на девици, ясно ли е? Работата е срещу храна и подслон.
- Приемам – тържествено вдигна лапа чудовището.

***

В горещата лятна мараня три странни фигури бавно се движеха през сухата степ, разделяща планината Бълбуин и Долна Полурия от Централния континент. Да се приближим малко за да ги огледаме. Най-отпред е висок мускулест исполин. Зловещ на вид меч тихо подрънква през рамото му. Следва го як тъмен като нощта жребец, лъскави синьо – черни пера се подават небрежно под дългото конопено покривало върху гърба му. Жребецът пръхти и с явно усилие дърпа голяма набързо измазана с кал дървена барака на колела. Между колелата тежко шляпат зеленолюспести извитонокти лапи. Къщата мята дебела зелена опашка с остри като бръснач шипове. Час по час прозорците й издишат парещо горещи струи. Да се приближим още малко – може да чуем разговора им.

Пегас (нетърпеливо): Стигнахме ли ?
Герой (с досада): Не още.
Дракон (примирено) : Кога ще стигнем ?
Герой : Скоро.
Пегас (хленчейки): Горещо ми е.
Дракон (кимайки утвърдително): Може ли да си махна покрива?
Герой (строго): Не!
Дракон (жално): А да отворя някой прозорец?
Герой (по- строго): Не!
Пегас (с надежда): Има ли бира?
Герой (сговорчиво): Има вода.