автор: vilvar

(подтикнато от М.)

Не върнах никой, който на вратата ми почука
прегръщах нежно, докато в гърдите ми потъва нож.
Устни ме жигосваха на изпроводяк,
но тъй ме учеха - дорде кръвта ми не изстине,
рамото ми да е опора, за другите да бъда броня.

Приятелите знаят името ми, мене не,
защото зад декора ролите ни са различни.
Болезнено разбрах, че е така.
Всички виждат накъде вървя, факти знаят,
но как и през какво минавам - не.

Тъгата напоследък ми е постоянен гост,
нали съм гостоприемна, прегръщам и я каня.
Какво пък, добре дошла, на рамото ми нека си поплаче.
Не зная кой е следващият на протрития ми праг,
но парче от мен ще го засити, докато имам, ще ги храня.