автор: galina

След възхвали и хули,
след паради и стихове,
пак се питам какво си за мене,
моя малка, измъчена
и майка и мащеха,
моя свидна и скъпа Родина.
Как далече от тебе
все ми е липсвало
онова облаче бяло,
дето свети над къщичка
малка, но истинска,
пълна с обич и топло начало.
И ръцете грижовни
на милата майчица,
и очите добрите на татко,
и децата ми, моите птици политнали,
при които ме връщаш обратно.
И шепата стари и верни приятели,
без които в душата е пусто,
и гласът на една гайда изпискала
да ни спомни неволи хайдушки.
Как да кажа какво си ?
Ти си всичко за мене
и речта, дето тихо изричам,
когато от мъка съм тежко сломена
и когато от обич политам.
И доброто и злото, през което минавам,
и коренът дето ме вдига,
когато като стебло прекършено,
се превивам от тъга и обида.
Изтерзана и тъжна
и красива и истинска,
каквато си нека те има,
че без теб, няма как да съм българка,
че без теб съм сираче сред зима.