автор: secret_rose

Античните чудеса на Алания и топлото сърце на Сиде.
2006


Отношенията в тази страна не спираха да ме удивляват. На моменти имах усещането, че съм в кадър от стар английски филм или живея векове назад, когато човешките ценности все още са включвали искрено уважение и обич към възрастния, времето, прекарвано в заедност между представители на две генерации бе било стойностно и пълноценно и макар да идвах от крайче на земята, където всичко това бе отживелица, усещах топло жегване в сърцето и радост, че все още го има. Мислено и на шега обличах Алейна с рокля на волани и закрепвах на главата и малка дантелена шапчица докато свекърва и, облечена в черно заради семейния траур усмихнато и сервираше чай. Всъщност Алейна носеше къси дънкови панталонки и безброй дрънкулки по себе си а жената бе с красиво подредена коса на кичури. Но влезеше ли бъдещият свекър в стаята младите ставаха на крака и поздравяваха учтиво. Никой не пушеше пред възрастните в знак на уважение и съществуваше ред за поднасяне на храна и напитки, който ми се струваше мил и очарователен. Винаги всички се хранеха заедно и дори нямаха телевизори в трапезариите и времето, отделено от всеки член на семейството бе изключително само за близките му. Тук нашите родители чувстваха, че не са забравени или отритнати от водовъртежа на главозамайващите амбиции на младите. Обстановката навсякъде напомняше същото. Пъстрите кресла в салончето за гости, масичката и скрина с дантелени покривчици по тях, миниатюрните украшения, портретчета и безбройните вази с рози, порцелановите кутийки с домашни бисквити, пищния абажур с ресни, кацнал на еднокрака кръгла масичка в ъгъла - искаше ми се да извадя апарата и да заснема а после да покажа на целия свят как тук фереджето и предразсъдъците са непознати. Турция бе безкрайна и приютяваше безброй култури и националности, но основния и облик бяха именно средните нива, обикновените хора и топлото им излъчване. Спомням си как един познат преди време се шегуваше поучително, че положението на една държава си личи по вида и живота на бабите и децата. Мисля, че може и да не е било шега.
Разбърквах чая си, седнала на метално кресло с везана покривчица и възглавници на терасата, гледах малкото триъгълниче море, промъкнало се между високите пъстри жилищни кооперации и си мислех, че искам да съм част от това и да престана да съм чужденката. В спомените ми милият ми баща седеше на стълбите пред къщи, пушеше замислено и обмисляше последния спор с неговия баща, а брат ми се суетеше наоколо, страхувайки се да му поиска ключовете за колата, за да се поразпери пред новата си приятелка. След дълго подскачане от крак на крак и вече съвсем зачервено от притеснение лице обикновено изстрелваше "дай ключовете бе" и татко му ги подаваше. В онези моменти бе ми се искало да ги прегърна и да ги накарам да изхвърлят горчивината от себе си, да отпуснат стегнатото гърло и да се усмихнат един на друг, без съмнения, че дори по-добре от мен знаеха колко са скъпи един за друг. Ние българите сме топли същества но имаме много стени, изграждани от самите нас срещу всички наоколо, срещу близки и чужди, срещу целия свят. Сякаш се пазим... сякаш всичко ни наранява. Затова навярно трудно успявам да бъда като Алейна. Изблиците на обич, когато прегръщам свекър си или целувам някоя от безбройните баби в родата са неописуемо редки. И не бих отрекла как трудно свикнах да преглъщам себе си и да не си казвам "от къде на къде" докато се налагаше да мълча в нечие присъствие, да целувам нечия ръка или да зачитам нечии традиции. Понякога мислех, че всички тези блестящи отношения са изградени върху нестабилна основа от лицемерие, но ежедневно се убеждавах, че просто греша.
- Турция е прекрасна...
- Така ли? - мъжа ми изненадано вдигна очи от сутрешния вестник и ме погледна. - Имам спомен как наскоро искаше да избягаш от тук и твърдеше, че страната е разкошна, но хората в нея са ужасни.
- Е... не съвсем. Но и ние в България не сме идеални. А и Турция нямаше да е същата, ако хората бяха други.
Той се усмихна и извади виртуалната карта.
- Ето, още три места ще видим в Алания и после ще те заведа в Сиде.
- Ще посетим ли леля Леман?
- Разбира се, може ли да не отидем.
Леля Леман бе най-възрастна от всички в родата и се явяваше леля на свекър ми, която аз просто обожавах. Първа тя ни покани за летуване в годината, когато се сгодихме и ме защити пред недоволните от бъдещия ми брак родственици на мъжа ми. Тя е една висока светла жена, силна и независима, и макар вече на сериозна възраст, думата и се чува и стига чак до нас в Анкара или Татван. С удоволствие щях да и погостувам и да послушам твърдия и тих глас.
Тръгнахме около 9 и 30 след закуска, сбогувайки се с родителите на Юмит, с уверения, че ще пристигнем за сватбата идното лято и отнасяйки мили впечатления от гостуването в дома им.
Първата ни спирка щеше да бъде Аляра Хан, на път за Сиде. Намира се на няколко километра от Алания и е известно туристическо местенце с история, красива природа и възможност за добро похапване и почивка. По пътя до там виждах множество табелки, сочещи към крепости, кулички, гробници или тюрбета които в друг случай с удоволствие бих посетила, но съпруга ми беше прав - за да разгледаме всичко не би ни стигнал месец. Асфалтирания път към кервансарая минаваше през гората и бе неописуемо красиво. Искаше ми се да изоставим автомобила някъде по път и да извървим останалите километри пеша, вдъхвайки чудния въздух и солта на морето.
Внушителната старинна постройка се изправи величествено пред нас с целия си блясък. Бе старателно реставрирана от заинтересовани туризма в тази част на света да процъфти, но нищо от автентичността и не бе заличено. С възхищение докоснах една голяма метална халка, забита в зида, от онези, за които търговците по пътя на коприната са завързвали камилите си. Керван сарай означава крайпътен хан, където хората да си отдъхнат от път, но означава още и върволица от ханове в едно конкретно направление, често свързани помежду си с невидими подземни тунели. Мислех си, че идеалната почивка за мен би била на гърба на камила от тук чак до далечния Изток, където свършваше този керван от ханове и че с удоволствие бих се промъкнала и под земята, където - бях сигурна - бяха скрити истинските съкровища и история, далече от очите на любопитните. Тук бяха крадени красиви девойки и отвеждани в султански сараи, бяха укривани кръстоносци в несигурните времена на войната между двата свята, бяха заравяни съкровища и ние в момента стъпвахме върху едно несметно богатство от приказки, легенди и сказания, които възраждаха старите времена и ни изпълваха целите.
Хана бе построен на площ 2000 кв.м. в далечната 1231 година от Кейкубат Султан за удобство на странстващите, от огромни четвъртити каменни блокове които времето не бе докоснало с разрушителната си ръка. Вътрешността му е разделена на две нива, първото от които съдържа търговски център и малки механички и ресторантчета а зад втората врата по дължината на вътрешния коридор са разположени миниатюрни стаички за отпочиване. Има действащи хамам и месджит, съхранени така, както са били в древността и красива каменна чешма със студена планинска вода. Изложени са и мраморни плочи с подписите на всички майстори, работили по хана при построяването му. Наблизо е разположен и интересен рибен ресторант, съвсем на брега на река Аляра, за да могат очакващите своя обяд да поплуват и да се разхладят в горещините. Мястото бе истинско удоволствие. А предвидливо поставената входна такса в старината я бе запазила от вандали и рушители и макар да не ми се искаше артефактите наоколо да са достъпни само срещу заплащане, смирено бих признала, че на някои места по света само това е начина да се съхранят. Охраняването и грижите, ако не бяха приоритет на близката община бяха единствената възможност да се опазят.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...