Изтъркана метафора е огънят.
Дори не ми се ще да го говоря…
Елементарно - ще проронят можещите
и устни иронично ще притворят.
Простете вие - на перото майстори,
ала с какво да се замести огънят?
Не онзи пламък, с който грее лятото,
не топлият уют на зимна гостна,
не тлеещият разговор с цигарата,
не призрачния кръг на нощна лампа,
А онзи огън, с който той изгаря ме
неотстъпчиво, жадно, постоянно…
Маскиран като въздух влиза в стаята,
а нажежават се до кръв стените й.
Докосва ме: превръща ме в разпятие
и после - в грешница - без свят и минало.
И само дето прави се на въздух -
изгаря на живота ми устоите!
И ту е мил, ту като огън дързък.
(простете за клишето ми отново…)
А някъде в несвършващата зима,
превзела моя сбъркан свят изцяло,
се хващам как се моля: Нека има го!-
пък и да е….. изтъркана метафора.