автор: filantrop

...А някъде следобедното слънце
препича вяло,слизащо към заник.
Потича във всеки повик за обичане.
Следи прощава и в следи се врича.


Извива рамо.Слиза.И се моли
за тихи залези, спокойни нощи.
А в дъното на своето мълчание,
нафората,не изпита още дреме.

Минават мигове,самотно подредени.
Извират страсти... до последно.
А първото така прощално дращи
природата,заложила му раждане.

Премного свят...Премного истини...
си правят път в едно разлистване.