Колко съм добър, колко съм хуманен...
Обичам хората, природата, слънцето, звездите.
Обичам цветята - и жълтите, и червените, и сините.
Преливам от любов към животните и птичките - както към едрите, така и към дребните. От които впрочем става чудесно задушено - с лук, картофки, ориз и магданоз...или пък печено натюр...
Но най-голяма любов питая към хората. Аз мисля с техните мисли, аз мечтая с техните мечти, страдам благородно с техните страдания, въздигам се и падам заедно с човека - с малкия човек, със средния човек, с големия човек, заедно с цялото човечество!
И хората ме обичат. На улицата ме поздравяват с уважение, в магазините ме обслужват безрезервно; дори у дома хорската любов ме безпокои - раздавачът звъни непрекъснато и ми носи пощенски картички, писма, букети цветя. Пишат ми мои почитатели. Искат непременно да ми съобщят колко ме обичат. Грамадни букети, купища писма от цял свят!
- - -
Разказах всичко това на един бракониер, който беше израсъл в гората и не беше чувал нищичко за мене. А този тип се ухили: "Айде, бе! Чак толко да си дoбър, я не вeрвам."
Помръкнаха очите ми, болка сви сърцето ми. Тогава проехтя гласът ми: "Ти не вярваш? Но аз ще ти докажа, човече и ти сам ще се увериш в моята изключителна доброта и сърдечност."
Взех аз неговата бракониерска брадва, посадих я в земята, поливах я, песни й пях, стихове от класици й редях, с грижи и любов я обградих. И - о, чудо! - дръжката на брадвата се раззелени! По коравото дърво покараха нежни зелени филизи!
Показах му своето творение и с треперещ от вълнение глас изрекох: "Видя ли чудото? И сега ли ще оспориш моята с нищо несравнима под слънцето доброта?"
"Ами, чудо - отвърна онзи. - Това дърво беше суровица, скоро съм го сeкал. Поникнало-поникнало, всеки друг щеше същото да свърши."
Тогава вече аз не издържах. И ревнах, възмутен и яростен. И пипнах здраво яка вършина. И съм го млатил, млатил тоя бракониер - на пестил го направих!
Той ще ми каже, че не съм добър!