Защо животът толкоз гаден
съм длъжен още да търпя,
да ходя унизен и гладен,
не можещ тока да платя?
Летях и от високо паднах,
налага ми се да пълзя,
опитвам се да се извадя
сега от лепкавата кал.
Често обзет от черни мисли,
да видя никого не ща,
във нищо не намирам смисъл
и ми се иска да умра...
"Приятел в нужда се познава"-
народът казал е. Къде
са тез приятели? Отдавна
мълчат, забравили са ме.
Разбирам ги, аз съм ненужен,
товарещ в разговор за мен,
но толкова ли не заслужих
да се обадят някой ден,
да позвънят и да попитат
къде съм, жив ли съм поне?
По-лесно е да ме "наритат"-
проблеми никой днес не ще.
Явно така съм се поставил
/не трябва никой да виня/-
важни дела да изоставям,
на помощ да се притека.
И просто чудя се тогава:
какви приятели са те,
щом могат и да ме забравят
в най-трудния за мен момент?
Ще се съвзема, няма нищо,
какво ли не съм преживял,
но силно се надявам чисто
и просто да съм поумнял.
Народът мъдро го е казал
и е наистина така:
приятел в нужда се познава
/а не със чаша във ръка/