автор: pasata

Какво е животът? Дали това е ставането всяка сутрин с нежелание, трескавата паника в подготовката преди да излезем – закуска, баня, тоалетна, обличането, воденето на децата на градина или училище, бързането за работа, досадните задължения и необходимостта от съобразяване с всички неприятни колеги и шефове, връщането вечер с натежала умора, липсата на желание за разговор, взирането в баналните филми по телевизията и новините, опитът да заспиш, отхвърляйки мислите за очаквания товар на утрешния ден? Това и множество мигове без радост – ден след ден.
Или пък – самотата на всеки миг, очакването дълги години да се случи нещо чудно и необяснимо хубаво, мечтата за райско кътче, където всичко си е на мястото. В какво откриваме смисъл да продължаваме ден след ден, а ако не усещаме такъв смисъл и не чувстваме радостта от простия факт, че сме живи, как успяваме да преминем през минутите и часовете, които се повтарят за нас всяко денонощие? Частите от живота, наречени дни, разделени от съня и сънищата, най – често образуват едно пътешествие без ясна цел и без надежда.
В “Митът за Сизиф” Камю се опитва да ни убеди, че трябва да бъдем щастливи, без да очакваме някаква надежда в друг живот, без да се уповаваме на божественото и на вярата в нещо по – голямо, нещо отвъд видимия свят, отвъд нашето ежедневие, опитва се да ни учи, че няма нищо друго освен мига, който изживяваме тук и сега, че няма бог и няма вяра, която да ни направи истински щастливи, освен съзнанието, че съществуваме сами на този свят.
Аз мисля, че все пак в този свят, макар и лишен от величието на божественото, има място за надежда и радост. Радост наистина от това, че съществуваш и живееш, радост от това, че си част от всичко това, което съществува, и че си свързан с хората, с които си свързан, свързан със света, свързан – независимо дали искаш или не. Мисля си, че все пак съществува сила извън нас и същевременно вътре в нас, която изпълва целия този видим свят и създава един друг невидим и неизвестен за нас, за който не можем да съдим с очите си. Нали Малкият принц казва, че истински красивите неща са невидими за очите. Така, питайки се какво е животът, си представям също и хора, които познавам, и такива, които не познавам, за които животът е в докосването и топлината, прегръдката на майката, гушнала невръстното си дете, целувката на влюбените, грижата, подкрепата, доверието, предаността, куража да бъдеш до другия, когато го боли.
И така, в началото на това есе си задавам въпроса: “Какво е животът?” и “Какво е животът на един конкретен човек?” и си представям дребни случки и подробности от която и да е житейска история, които може би не биха променили нейния ход, но които сякаш съдържат същността на случващото се, очертават образа на хората. Защото, какво друго освен образът на хората ни остава от която и да е история. Всяка човешка история не е просто низ от събития, а преживяното от хората, което ги прави такива, каквито са, те самите, така че нищо по – добре не разказва една история, отколкото подробностите от образите на хората, които участват в нея. Дали един човек предпочита да се храни сутрин, да отделя време за физически упражнения, дали обича да пие кафе на гладно, да запали първата цигара още преди да е отворил очи, дали се събужда с желание да започне деня или става от леглото предварително уморен от очакващия го ден, какво открива при първия поглед в огледалото всяка сутрин – себе си или непозната личност, как заспива всяка нощ, с какво чувство се прибира в дома си. Много често, когато се разказва една история, се говори за големите чувства, за голямата радост, за голямата тъга, за големите раздели и за големите срещи, като че ли и тъгата, и радостта, и срещата, и раздялата не се съдържат в малкия миг или в поредицата от малки мигове. Спомням си една мисъл, че в един миг се съдържат всички минали и бъдещи мигове от един човешки живот – като брънка от неизменна и свързана последователност. В един миг можеш да съзреш целия образ на един човешки живот. В една постъпка можеш да съзреш целия характер на един човек, това какъв всъщност е той.
Най – искрено мога да призная, че според мен няма универсален отговор на въпроса “Какво е човешкият живот?”. Впечатлява ме правилото, което научих от един филм, наречено “Парадокс” и гласящо “Животът е мистерия – не се опитвай да го проумееш”.
Осъзнах, че търсейки отговор на въпросите, които изпитвах вътрешна потребност да си задавам, всъщност през целия си живот съм се опитвал да намеря отговор на един личен въпрос: “Какво е моят собствен живот? Какъв е неговият смисъл?”. Питайки се какво е животът, всъщност съм търсел смисъла на моя собствен живот, един негов ясен образ. Обръщайки се сега назад с искрен и незамъглен от болката и вината поглед, мога честно да си кажа, че животът ми беше белязан от чувството на неудовлетвореност, на страх и вина, чувството, че съм неудачник, че съм отритнат и неразбран. Тези чувства наистина определяха изборите, които правех, а освен това изпълваха мислите ми, а когато не бяха осъзнати, тегнеха в душата ми. Исках да бъда герой – силен, смел, съвършен, благороден – образ, който преследвах и с който се идентифицирах, заблуждавайки се, че съм нещо друго. Оттам идваха множеството разочарования и вътрешни терзания в миговете, когато осъзнавах, че съм слаб, че съм страхлив, че съм способен да изпитвам злоба, завист, омраза, страх, ревност. Цял живот се стремях да бъда идеалния герой, да намеря смисъла, да намеря любовта - като някакво спасение от изгарящата ме болка на чувството, че съм ненужен на този свят, че целият ми живот е една безсмислица. Макар, че се идентифицирах с образа на героя, в същото време цял живот исках и се надявах на по – специално отношение от другите и от съдбата, на привилегии, на отстъпки, да бъда пощаден от болката, страданието и усилието да оцеляваш ден след ден в жестоката борба, която ни поднасяше светът. Това желание да ми бъдат спестени нещата, които носеха болка, беше всъщност моят страх и моят грандомански комплекс /зад който винаги се крие комплекс за малоценност/. Идентфицирайки се с героя, който намира смисъла на живота и любовта, която му носи пълно удовлетворение, всъщност търсех онова нещо, което да запълни празнотата, която изпитвах, което да премахне чувството, че съм сам, самотен, разделен и изолиран от света и дори от самия себе си. Всъщност с въпроса “Какво е животът?”, който не ми даваше мира през целия ми досегашен житейски път, се питах “Кой съм аз?”. Задавайки си този въпрос постоянно и всеки път, когато изпитвах неувереност и ме беше страх да скоча във водовъртежа на живота и да направя избора, пред който бях изправен, пропусках да изживея мига. Само през един период от около десет месеца – от началото на психотерапията преди по – малко от две години до края на лятото на миналата година, забравих този въпрос, сякаш знаех отговора, сякаш бях намерил себе си и не се терзаех.
Сега, когато отново съм изгубил това усещане и отново търся пътя към себе си, съм готов да си призная истината – това, че съм се стремял да бъда съвършен, да бъда някой друг, образа на героя от приказките, приключенските книги, любовните книги и филми, и в този стремеж за идентифициране съм губел собствената си личност. Не постъпвах по начин, по който ме водеха собствените ми чувства - желание, привличане, страх, срам, вина, а според това, което смятах, че трябва да бъда, което смятах, че може би се очаква от мен, според резултата, който желаех, а той беше да получа чуждото одобрение, признание, любов, желание. В същото време, желаейки да получа чуждото одобрение, включително и признанието на жена, която желая, правех всякакви неща, за да получа това удовлетворение, да се почувствам сигурен, и колкото повече това не се случваше, толкова по - неуверен и виновен се чувствах.
Поглеждайки искрено и честно към самия себе си, видях, че не само, че не бях скромен, не само че се интересувах от чуждото мнение, а че бях суетен, че се нуждаех, понякога болезнено, от одобрение и от признанието на другите, че това признание ми даваше самоувереност и всеки път, когато бях упрекван или си втълпявах, че съм упрекван, или пък изпитвах вина за грешките си, цялата ми личност се сриваше и се чувствах изгубен и самотен.
Цял живот съм искал да чувствам някаква пълна сигурност, да знам какво ме очаква, изпитвал съм страх пред бъдещето. Това, от което ме е било страх, е била болката, празнотата. Искал съм да знам стропроцентово вътре в себе си, че занапред ще бъда уверен, че няма да изпитвам болка, несигурност и страх, че ще се справя с всяка ситуация. Затова и досега, когато ми се случва нещо, бързам да го премина, да го изживея, защото всеки миг - и на радост, и на болка, ми носи несигурност, а в бъдещето се надявам да заглуша гласа на тази несигурност и си представям, че все някога в живота си ще достигна един преломен миг, в който всичко ще се промени коренно и ще се превърна в човек, който не изпитва страх, болка и вина.
Четейки наскоро "Алеф" на Паулу Коелю, получих някаква надежда и ново обяснение на чувството си за вина, което постоянно, осъзнато или не, ме терзаеше и определяше много от изборите ми, от постъпките, които правех или пропусках да направя. Ако човек вярва в теорията за преражданията и предишните животи, може да разбере, че вкорененото му чувство за вина не е от сегашния му съзнателен живот, а е наследено от предишен негов живот, от предишни негови грехове или болки. Това на пръв поглед звучи ужасно, защото може да заживееш с мисълта, че всичко е предопределено и в този си живот трябва да изкупиш греховете от предишен живот. Така е обаче само на пръв поглед. Защото, ако изпитваш вина, за нещо което не си извършил съзнателно с това си аз и в този си живот, то тази вина е нещо, което не си избрал сега в този момент и в настоящето, а ти е дадена като някакво наследено интуитивно чувство, като спомен от предишните животи. Тогава, дори и да не можеш да заличиш изцяло чувството за вина, би могъл да живееш, без да страдаш от него, защото ще знаеш, че тя не е последица от избора ти тук и сега. Освен това, възможността в сегашния, настоящия живот да направиш избор - друг избор, който да не те кара да се чувстваш виновен, може да "изкупи" вината ти. В крайна сметка, разбираш, че не всичко, което изпитваш, е съзнателен избор, че вината може и да е така наречения "комплекс", автоматизиран "навик" на чувство, което изпитваш, когато се чувстваш несигурен, неуверен, когато изпитваш болка и съжаляваш за грешките си. Но трябва да осъзнаеш, че още по - голяма грешка е, след като извършиш нещо погрешно - съзнателно или не, и когато причиниш болка на някого - умишлено или не, да се оставиш да бъдеш завладян от чувството за вина. Оставяйки се да бъдеш подвластен на всепоглъщащата вина, ти никога няма да я изкупиш. Никой не може да понесе товара на такава вина и за да облекчи болката от нея, или ще се самобичува, или ще се опита да забрави кой е - като се пристрасти към работа, секс, алкохол, храна, приключения - сами за себе си, дори и към пълен аскетизъм, или ще се опита да прехвърли вината върху някой друг. Човек, макар и да изпитва вината, винаги ще обвинява някой друг, другите въобще или целия свят за своето състояние и няма да разбере, че единственият, който е отговорен за собствения му живот, е самият той. Чувството на вина прави невъзможно това осъзнаване. Чувството на вина те кара да се откажеш от отговорността за собствения си живот, да обвиниш околните за това, което си, и в същото време, несъзнателно или не, да се бъркаш постоянно в живота на другите и да ги осъждаш за техния избор, защото самият ти не можеш да си позволиш избора, който ти е отреден от същинската собствена природа на всеки човек. Чувството на вина ти отнема свободата, а оттам и любовта към себе си, след което и любовта към другите, и обичта към живота. Единственото добро нещо от връщането към грешките е възможността да осъзнаеш, че всяко твое действие има последица и че тази последица може да засегне и да нарани много хора, както и че не можеш да се освободиш от последиците, а трябва да ги понесеш; възможността да разбереш кога си постъпил грешно, защото си наранил някого, или защото си направил нещо против сърцето си, изневерявайки на собствената си същност. Това би могло да се нарече изкупление - не на вината, а на грешката. Всъщност, никой не може да изкупи нищо, защото никой не може да върне времето назад и да поправи вече стореното, сякаш не се е случвало. Всеки обаче има избора да се върне към собствената си същност и да постъпи така, както повелява сърцето му, и тогава никога не би наранил умишлено друг човек. Има и възможността да разбере, че вече стореното е част от всичко, което се случва на този свят, свъзрано с всичко друго и, дори и погрешно, има своето предназначение и смисъл.
Всички тези истини досега възприемах през живота си само като мисли, тоест логически със съзнанието си, без да ги приемам вътре в мен, в душата си. На практика, не можеш да си заповядаш да не изпитваш несигурност, болка, вина, а аз точно това се опитвах да направя - да ги изключа от живота си, от съзнанието си по команда. Трябваше да се науча да живея с тях - всеки ден.
Сега трябва да спра да страдам от необяснимото си чувство на вина, което ме преследва през деня и през нощта, да поискам прошка от другите и от самия себе си и да си я дам; да бъда приятел със себе си и да бъда приятел с другите; да се приемам такъв, какъвто съм – понякога слаб, страхлив, неуверен, а понякога – изпълнен със сила, увереност и кураж. Трябва да си позволя да бъда себе си, да бъда несъвършеното си истинско аз и да греша и да престана да се опитвам да бъда идеалният образ от книгите и от филмите, където се опитвах да избягам и да се спася. И тогава ще спра да се питам “Какво е животът?” и ще започна да го живея.
Цял живот мечтах и исках да бъда писател, очаквайки, че в един върховен миг на чудо ще бъда осенен и ще напиша гениалното си произведение. Това не се случи. Сега поне се опитвам да пиша както и колкото мога, дори и лошо, защото човек може да бъда писател не в мечтите си, а само ако пише, както и животът не е само в копнежите и мечтите, а в действията и избора, в дребните мигове, които се изживяват ден след ден. Цял живот търсех абсолютната любов, а не разбрах това, което ми беше казано, че любовта не е награда, не е постижение. Трябваше да намеря любовта първо вътре в мен и след това можех да срешна човек, с когото да я споделя – истински, земен, несъвършен, пълен със своите страхове, мечти, надежди, спомени, кошмари, желания, нежност и желание за споделяне и сливане. Трябваше да вървя напред, а не да чакам чудото на живота да ми се случи, защото така пропусках да усетя истината на това чудо във всеки един миг, да усетя, че всеки миг е чудо и дар. “Кой съм аз?”. Аз съм човек, който няма куража да признае пред себе си и пред другите, че е слаб, несъвършен, че изпитва страх, че е уморен от безкрайната битка да бъдеш добър, когато си заобиколен от лошотия, злоба, алчност и завист. Аз съм човек, който се нуждае неистово от подкрепата на околните, за да продължава да върви напред, от утеха, от признание, от уверяване, че това, което прави, е правилното. Ако си призная всичко това, ще спра да живея във фантазиите си, в самотната си еуфория, когато си представям приказния щастлив край на моята история, последвана от депресията на осъзнаването, че всичко това е само самозаблуда и илюзия. Ще спра да търся в огледалото образа на някакъв герой и ще започна да виждам хората около себе си. Ще спра да търся удовлетворение в признанието на другите и ще разбера, че като всеки човек съм самодостатъчен, че усещането за пълнота и покой е част от моя аз и никой не може да ми го подари, дори и да иска това с цялото си сърце и да посвети на мен целия си живот. Тогава, “ще спра да крещя, и ще започна да възприемам, да се вслушвам, да чувствам”. /думите са на Брене Браун, за която споменах в есето “Защо се чувстваме нещастни?”.