автор: anthropologist

Винаги съм твърдял, че доблестта и духовната сила на един народ се измерват с това колко и как той почита и тачи националните си герои. Ние обаче имаме двама велики сънародници, двама блестящи национални герои, които в продължение на много десетилетия не бяха нито почитани, нито тачени – и то заради титаничната им борба да защитят България от попълзновенията на руския империализъм.
Ако първият от тях, Стефан Стамболов, обикновено биваше отричан и хулен, то отношението към неговия верен съратник, д-р Георги Вълкович, беше още по-недостойно – той биваше просто премълчаван, а премълчаването и забравата убиват националната памет за един герой не по-малко жестоко, и - най-важното – по-подло, от ножа на наемния убиец. Премълчаването на д-р Вълкович беше напълно логично по време на комунизма, но то продължава и сега, както ще покажа малко по-нататък. Но още тук ще подчертая, че сега, 120 години след убийството му и 23 години след краха на комунизма, това премълчаване е едно повторно убийство на един голям българин, на един национален герой, а такова убийство е срам за нацията ни. Настоящият материал е апел да изчистим този срам, въпреки че не ние сме го причинили.
Един от най-известните възрожденски родове в Копривщица е родът на Чалъковците, към който принадлежат двама Вълковци – Големият и Малкият Вълко Куртович Чалъков. Вторият от тях има четирима синове – двама от тях, Атанас и Никола, носят фамилното име Чалики (от „Чалъков”), а другите двама, Александър и Георги, предпочитат да носят фамилното име Вълкович (превод от турското „Куртович”). Най-известният от четиримата, Георги, е роден в Одрин на 6 (19) септември 1833 г. Майка му, Елисавета Хаджикостова, води потеклото си от Самоков. Отличен ученик и блестящ студент, той получава наистина първокласно образование. Отначало учи в Светотроическото училище в Пловдив, построено в енорията на храма „Св.Неделя” със средства, дарени от баща му. След това, през 1857 г., завършва Военно-медицинското училище в Цариград като доктор по медицинските и хирургическите науки. След като спечелва конкурс, само на 24-годишна възраст, д-р Вълкович е назначен за преподавател по хирургия и началник на хирургическата клиника към същото училище, която ръководи от 1857 до 1859 г. Постепенно се утвърждава като първокласен хирург. От 1859 до 1862 г. специализира хирургия в Париж, след което създава Централната болница на Дамаск и става неин главен лекар.. Сближава се с Раковски и сътрудничи на неговите вестници, участва и в разпространяването на в. „Дунавски лебед”. От 1870 г. е професор по хирургия във Военномедицинското училище и директор на болницата „Хайдар паша” в Цариград. В Ориенталския отдел на НБКМ се съхраняват два любопитни документа на турски език, свързани с военномедицинската му кариера, подписани от султан Абдул Азис:
- Ферман от 8 октомври 1873 г. за повишаването му в чин миралай-бей (полковник) в качеството му на главен корпусен лекар;
- Берат от 11 декември 1875 г. за награждаването на Георги Вълкович, полковник от медицинската служба на турската армия, с орден Меджидие IV степен.
През Руско-турската освободителна война (на 1 август 1877 г.) вероятно заради българската си националност, е заточен от султана в днешна Сирия, където работи в болницата в Дамаск, създадена от самия него. През 1878 г., само две години преди да получи значителна пенсия, се оттегля от службата си в турската армия като си подава оставката, с което на практика се отказва от всички полагащи му се привилегии.
След завръщането си в България д-р Вълкович се установява в Пловдив, където започва завидната му политическата му кариера. Член е на Областното събрание на Източна Румелия, както и директор (източнорумелийски министър) на земеделието, търговията и обществените сгради (1879 – 1881). Депутат в Учредителното събрание (1879); утвърждава се като един от лидерите на Консервативната партия. След това става министър на външните работи и вероизповеданията на Княжество България (август 1881–януари 1883) и управляващ новосъздаденото Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1882). За кратко време е председател на Държавния съвет (1883), през февруари същата година е пълномощник на България на конференцията на Великите сили по уреждането на Дунавския въпрос, придружава княз Александър I при официалните му визити в чужбина. Член е на Медицинския съвет (1885-1886), през този период е и директор на Александровската болница. След Съединението е назначен за главен лекар на Източния отряд, а при обявяването на Сръбско-българската война е натоварен с управлението на всички болници в София и Ниш.
През 1886 г., след заговора на офицерите-русофили срещу княз Александър I и неговото детрониране, след успеха на ръководения от Стамболов контрапреврат и злополучното отричане на княза от българския престол, страната е в тежка политическа криза, граничеща с катастрофа. Мобилизират се всички патриотични кръгове, съставено е Регентство от трима души (доминирано, естествено, от Стамболов) и правителство (начело с Васил Радославов). След очевидното за всички участие на Русия в детронирането и след ледено-студения, фактически враждебен отговор на Русия към молбата за закрила от страна на новото българско правителство, последното е принудено да се обърне с аналогична молба към сюзеренния двор – да поиска от султана и Високата порта гаранции, че Турция няма да допусне нито окупация, нито чужда намеса в българските дела. Турция се отнася към тази молба много отговорно, като веднага изпраща ноти в този дух до всички държави, подписали Берлинския договор. Чрез посланиците си Великите сили дават на Турция нужните уверения, че подкрепят позициите й в защита на България. Така се извършва един от привидно неочакваните, но всъщност дълбоко закономерни поврати в новата ни история – Русия, поради вековните си имперски апетити към Балканите и Проливите, еднопосочни с подстрекателските статии в славянофилския печат и неистовата, буквално патологична лична омраза на император Александър III към Александър Батемберг, още от момента на Съединението се превръща във враг на българската свобода и независимост, а Турция, довчерашната поробителка, в полученото от Берлинския договор качество на сюзерен на младата българска държава, се превръща в координатор на европейските усилия в нейна подкрепа. Но, независимо от тази политика на Портата, многолюдният и космополитен Истанбул става убежище на всички кариеристи и авантюристи, които голямата политическа буря е изхвърлила от отечеството им като преки или косвени участници в опита за държавен преврат в полза на Русия. За тях Симеон Радев разказва в „Строителите”:
„Озлобени от своето бягство, неподготвени от миналото си да чакат в изгнание тържеството на една идея, те пълнеха хотелите в Стамбул, кафенетата в Пера, чакалните на руското посолство, бюрата на вестниците и кулоарите на Баб’и-Алието със своите стенания и с фантастическите разкази за ужасите в Княжеството”.
Кореспондентът на „Журнал дьо Женев” съобщава за своя вестник от Истанбул, че е чувал мнозина от тези емигранти да изказват открито желание за възстановяване на Източна Румелия „с помощта на турските щикове, при перспективата на една турска военна окупация, поне за известно време”. Руският посланик в Истанбул Александър Нелидов, един разумен и уравновесен човек, приел представителите на тази емиграция само веднъж, определил им „издръжка” от по 13 лири месечно и повече нито веднъж не пожелал да ги види; бидейки човекът, подписал от името на Русия Санстефанския мирен договор, вероятно е изпитвал погнуса „от недостолепната врява, с която тези клиенти на Русия искаха помощта на турските войски” (С.Радев).
В тази тежка обстановка българското правителство си поставя задачата да назначи в Истанбул един дипломатически агент, който да осветлява Портата за истинското развитие на нещата в България. Регентството се спира на д-р Вълкович. Ето как лаконично, но пределно изразително най-добрият биограф на Стамболов описва това назначение: „Бяха се изминали близо пет години (от запознаването им, Г.К.), когато Стамболов се сети за него. Той го повика и Вълкович отиде при него. Стамболов му предложи поста на дипломатически агентин и д-р Вълкович прие. И Стамболов като предлагаше, и Вълкович като приемаше, знаеха всичката деликатност на тая мисия, тежкотата на задачата, но единият имаше вяра в другия, а другият имаше вяра в себе си и в мощната поддръжка на първия” (Д. Маринов). Формално политически противници (Стамболов е лидер на либералите, а Вълкович е един от най-видните консерватори), патриотизмът става основата за пълното политическо доверие и топлото човешко приятелство помежду им.
След като отбелязва по повод на това назначение, че „изборът не можеше да бъде по-щастлив”, Симеон Радев прави на д-р Вълкович една от онези брилянтни характеристики на политическите дейци, на които е толкова недостижим майстор: „За трудния пост в Цариград трябваше в тия времена един човек, който да има много достойнство и да бъде същевременно извънредно гъвкав; да може да влезе в интимност с турците и да умее да се представлява пред европейците; да бъде в течение на голямата международна политика и да прониква в кулисите на Високата порта; да бъде националист в своите възгледи, за да не отслабва в политическата си вяра, и същевременно да остава във всичко тактичният човек, който знае да придава на своя фанатизъм маската на умереността и на здравия разум. Никой българин не притежаваше в такава степен и с такова естествено съвършенство, както Вълковича, тия разнородни и дори противоречиви качества”. А що се отнася до турците, „той бе изучил чудесно качествата им, хитростите им, навиците на мисълта им и тия им слабости, чрез които може да се завладява тяхната душа”.
Д-р Вълкович заминава за Истанбул още през есента на 1886 г., а поема официално поста си на 1 януари 1887 г. Тъй като България формално е васална на турския султан, постът на титулярен дипломатически агент при Високата порта не отстъпва на сегашния извънреден и пълномощен посланик, а като ранг и значение е вторият след министъра на външните работи Григор Начович.
В турската столица д-р Вълкович работи неуморно – установява, (а в повечето случаи по-скоро възстановява) връзките си със всички значими политици и държавници – министрите, карджие-то (министъра на външните работи), великия везир Кямил паша, всички чужди посланици. Навсякъде, където е нужно, той разяснява ситуацията в България; отвсякъде, откъдето е възможно, черпи ценна информация, която съобщава на външния министър. Запазени са дешифрирани преводи на шифрограмите на министър Начович до д-р Вълкович, в които му се възлага да установи нужните контакти с властите, за да се ликвидират заговорническите емигрантски гнезда в различни градове и да се прекрати диверсионната им дейност спрямо българската държава.
Д-р Вълкович влиза в дирите на няколко особено опасни за българската държава конспирации. Така например той своевременно предупреждава София за предстоящото нахлуване в България на въоръжена чета от около 50 души, водена от бившите офицери Петър Боянов и Николай Набоков. Четата наистина дебаркира на българския бряг през декември 1887 г., но благодарение на това, че властите са предупредени и подготвени, а населението със всички сили подкрепя армията и полицията, четата е разбита, а Боянов и Набоков са убити.
През март 1891 г. професионалният терорист и убиец Наум Тюфекчиев, принадлежащ към агентурата на руското външно министерство, заедно с братята си Никола и Димитър, организира опит за убийството на Стамболов, но Стамболов оцелява, а е убит министърът на финансите Христо Белчев. Неуспехът озлобява още повече Наум Тюфекчиев, а го мотивира и лично, защото по време на следствието в полицията е убит един от братята му. По това време основният център на тероризма срещу българската държава и нейните дейци се намира в Одеса, но пътят на терористите към България минава през Цариград. Понятно е каква пречка за тяхната дейност е д-р Вълкович със своята енергия, с фанатичното си родолюбие и с широките си контакти в турската столица. Затова през август 1891 г. Тюфекчиев започва да подготвя убийството на д-р Вълкович, разбира се, със знанието и с подкрепата на руските власти. За планираното покушение знае лично и граф Игнатиев, по това време шеф на Славянското благотворително дружество, на чиято издръжка и прехрана са българските емигранти. Отначало Наум Тюфектчиев разчита на свои приятели – „харамии” в Истанбул, дори специално пътува до там, за да преговаря с тях, но повечето от тях отказват да участват. Тогава той се връща към емигрантските среди в Одеса. Сред тях открива двама подходящи авантюристи, бивши български офицери, Димитър Орловски и приятеля му Дражев. Двамата са политически привърженици на бившия министър-председател Драган Цанков, в момента емигрант като тях, яростен русофил, чието русофилство е щедро заплащано от руските власти. На 8 февруари двамата бивши офицери са вече в Цариград. Д-р Вълкович се оказва лесна мишена, защото минава по едно и също време по едни и същи места; освен това никога не ползва охрана. Междувременно, българското контраразузнаване прихваща едно писмо на Наум Тюфекчиев, от което разбира за готвеното покушение срещу българския дипломат. Писмото е предадено на Стамболов, който по това време е и вътрешен министър; той веднага съобщава това на Вълкович и го предупреждава да се пази и де не се движи без охрана. Д-р Вълкович, очевидно, не реагира на това предупреждение. Тъй като никой от двамата бъдещи убийци не се отличава с особен интелект, Орловски посещава руския посланик Михаил Нелидов, съобщава му за подготвеното убийство и иска неговото съдействие. Нелидов му отказва, но и не прави нищо, за да уведоми турските власти или пък „колегата” си д-р Вълкович. На 12 февруари било Заговезни и дипломатическият квалтал Пера гъмжал от весели хора, повечето от които, според обичая, маскирани. Също в маскарадни костюми, двамата убийци причакват д-р Вълкович близо до дипломатическото агентство. Верен на новиците си, той излиза точно в 19 ч. и тръгва към дома си. Дражев изостава назад, за да прикрива приятеля си, а Орловски настига д-р Вълкович и забива в корема му голям „пачаджийски” нож (с каквито месарите режели месото за пача). Извиква: „Това ти е отмъщението за честта на жена ми !”, за да го чуят вероятните свидетели и да създаде у тях впечатлението, че убийството е от ревност, т.е., има не политически, а битов характер. След това убийците изчезват в тълпата. Д-р Вълкович пада, тежко ранен; успява само да измъкне ножа от корема си. Въпреки, че турските власти му осигуряват най-добрите възможни грижи, а султан Абдулхамид II поверява лечението му на един от придворните си лекари, на 14 февруари той умира. Ковчегът му е пренесен в Пловдив, където е погребан с почести на 16 февруари.
По-нататъшното развитие на скандала би приличало на водевил, ако не беше по толкова гнусен повод. Турската полиция залавя четирима участници в заговора: Христо Стефков (Попето), който бързо издава зруги трима: Мерджана, Владимир Шишманов и Наум Тюфекчиев. Усещайки предстоящия крупен провал, руското консулство бързо „евакуира” Шишманов в Русия. Въпреки, че първите двама от арестуваните категорично отричат причастието си в убийството, а доказателствата срещу тях са само косвени, те стават изкупителни жертви. Турският съд ги осъжда на смърт, а Наум Тюфекчиев – на 15 години затвор (задочно). Тюфекчиев е въдворен в Симбирск, а славянското благотворително дружество му определя месечна издръжка от 25 рубли. За да не обостря допълнително отношенията с Русия, султанът не парафира изпълнението на двете смъртни присъди и това спасява живота на двамата осъдени. А на българското правителство са изказани само дълбоки съболезнования.
Двамата истински убийци се скриват на кораба „Цар”, който се готви да отплава за Одеса. Капитанът ги допуска да пренощуват на кораба, но отказва да ги вземе със себе си при отплаването, защото нямат паспорти. Разбира се, те не са помислили за това и на другия ден отново се изтъпанват пред руското посолство. Човек би казал, че целта им е да не оставят никакво съмнение, че именно Русия стои зад убийството на българския дипломат. Нелидов им издава паспорти, и то със задна дата, за да предотврати, доколкото е възможно, бъдещите обвинения, че е съдействал на убийците да избягат в Русия. След пристигането си в Одеса Орловски и Дражев получават по 100 рубли за извършеното от тях убийство. Временно са оставени на свобода, но от Турция достигат сведения, че следствените органи се доближават до участието им в убийството, при това като негови преки извършители. Посланикът Нелидов уведомява за всичко станало руския външен министър Гирс, а той от своя страна – Александър III. Съветът на посланика е убийците да бъдат задържани и изолирани някъде докато заглъхне шумът около престъплението. Но когато полицията ги потърсила, за да ги арестува, те били изчезнали.
Убийството взривява общественото мнение в три страни – България, Турция и Русия. А Наум Тюфекчиев, с благословията и поддръжката на руските си покровители, започва подготовката за следващото си престъпление – убийството на Стамболов.
В началото на тази статия говорих за срамното премълчаване на този наш национален герой и го нарекох негово повторно убийство. А при обвинение в убийство са нужни доказателства. Ето няколко от тях. Никъде в България няма негов паметник, включително и в родната му Копривщица. Пък и едва ли е редно да има такъв паметник в Копривщица, където пред сградата на Общината още се мъдри монументът на Антон Иванов, осъден на смърт и екзекутиран като един от ръководителите на българския първообраз на „Ал Кайда” – т.н. „Военна комисия на ЦК на БКП”, чието авторство на атентата в църквата „Св.Неделя” комунистите доскоро отричаха. Така единствен паметник на д-р Вълкович остава създадената по негово настояване и по негови проекти българска болница „Евлоги Георгиев” в Истанбул, давала лечение и упование на стотици българи и просъществувала до 1925 г.
В Пловдив, откъдето започва политическата му кариера, на името на д-р Вълкович е наречена една малка уличка между „Отец Паисий” и „Патриарх Евтимий”. Наскоро след убийството му, на негово име е наречена една значима софийска улица. Но сега това е ул. „Иван Вазов”, а името на д-р Вълкович е дадено на една микроскопична уличка, разделяща на две каренцето, заключено между улиците „Солунска”, „Христо Белчев”, „Уйлям Гладстон” и „Ангел Кънчев”. Тя е толкова обидно малка, че е немислимо върху нея да се изпише името й на картата на София, затова е означена „кодирано” – с *82.
Когато през 1998 г. отлитах за Рабат като извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко, като всеки отговорен човек, имах определени страхове и притеснения. Но се окуражавах с това, че не съм първият български лекар, поел дипломатическа мисия; надявах се да вървя достойно по стъпките на д-р Вълкович. Справих се добре и уж отидох за три години, а останах точно шест. През тези шест години портретът на д-р Вълкович висеше неотменно на стената в кабинета ми. В трудни минути, а те не бяха никак малко, поглеждах към него, питах се как би постъпил той в дадената ситуация и постъпвах именно така. Почти винаги, когато на среща в посолството дойдеше някой чужд политик или посланик, той ме питаше кой е човекът, чийто портрет е близо до портрета на Президента – и винаги разказвах с гордост за делото на големия българин.
На 12 февруари т.г. от убийството на д-р Вълкович се навършваха 120 години. Десет дни преди това изпратих по един материал за живота и делото му до два вестника – „Уикенд”, поради масовата му аудитория и поради факта, че в него има рубрики, в които излизат исторически материали и „Форум Медикус”, поради проявявания отвреме-навреме от него интерес към видни лекари от близкото и по-далечното минало, както и до „Нека говорят” с Росен Петров, поради наличието на „ретро”-рубрики като „Операция Слава”. Никоя от трите медии не реагира – нито материалът ми излезе, нито отбелязаха с нещо годишнината. Така и трите, съвсем съзнателно, станаха съучастници в повторното убийство на големия лекар, дипломат и родолюбец.
Питам се за причините за всичко това. Не съм поклоник на конспиративните теории и не искам да включвам в обяснението КГБ (сега ФСБ), нито пък българската им слугиня – Държавна сигурност. По-скоро съм склонен да мисля, че всички български медии – официално или неофициално жълти – предпочитат да обсъждат силикони, разводи, изневери и незаконни чеда на всякакви боклуци, щедро наричайки много от тях „легендарни”, отколкото да заемат някаква гражданска позиция. Ако пък въпросната, дори и когато се отнася до събития отпреди повече от век, може да се окаже не по вкуса на „двойната освободителка”, моментално влизат в ролята на умрели лисици.
Трябва да говорим и да пишем колкото и когато можем за умишлено премълчаваните герои като д-р Вълкович, въпреки че казаното минава и заминава, а писането – къде ли да пишем, като останахме без никаква дясна преса, в която да водим битките си срещу опростачването и пошлостта. И все пак – трябва да опитваме, трябва да упорстваме !
A ако случайно някой наш външен министър поиска да остави една трайна материална следа от пребиваването си на този пост, нека да намери политическата воля и нужните ресурси, така че в градинката на МВнР на „Александър Жендов” 2, да бъде издигнат един паметник на големия лекар, дипломат и родолюбец.

Ползвани източници:
- Симеон Радев „Строителите на съвременна България”, Български писател, София, 1990.
- Стефан Стамболов „Дневник”, Унив. Изд. „Св.Климент Охридски”, София, 1991.
- Димитър Маринов „Стефан Стамболов и новейшата ни история”, Бълг.писател, София, 1992.
- Google, Официален сайт на Крум Благов, “50-те най-големи атентата в българската история”.
- Материали от българския и френския печат.