автор: tzvetcomarinov

- Какво искаш от мен?
- Най-сетне дочаках нещо умно да пробяга в главата ти. - почти на възхита го изби капитанът, сякаш се намираше на конкурс за миски, а сега девойчетата излизаха на подиума по бански костюми. - Да поговорим, а времето ще зависи от
теб.
- Добре - сякаш прие другият и се приготви да влязат в колата.
- В моята ще бъде - възрази капитанът. - Поканата дойде от мен, нека бъда и домакин.
Миладинов измисляше гостоприемство, глупости. Записващото устройство е в колата му, а включването въпрос на съвсем малък трик.
Със закопчани в белезниците ръце и правото на избор е ограничено. Трябваше да изчакат преминаването на три коли, които се следваха като на сватбена церемония и едва тогава да закрачат по асфалта към другия автомобил.
Настаниха се на задната седалка и капитанът докато си оправяше нещата в жабката, включи на запис и вече можеше да пита за каквото си иска.
- Е, сега вече нека си поговорим. Не те попитах как се казваш, нито ти се представям като при запознанство, за да сме квит.
- Писна ми от твоя цирк. - реагира раздразнено другият, изглежда забравил желязото около китките си.
- И аз съм възпитан, докато някой не прекали да го проверява. - каза провлечено Миладинов, но измъкна пистолета да е по-близо до очите на другия. - Слушай и давай бързо, защото имам далеч по-важна работа. Кого чакаше тук?
- Една мацка.
- Слушай, - капитанът пусна пресилено раздразнение в гласа. - И двамата не приличаме на тинейджъри, затова ще ти подскажа. С уговорката, че повече няма да го правя. Вчера пак дебнеше на пътя и горе-долу на същото място. Затова остави Отело на влюбените, ние сме от деловитите хора.
Другият не изглеждаше чак толкова организиран и схватлив, щом дотрябваха му цели няколко минути, преди да стигне до важното.
- Чаках една кола.
"Боже мой, - ядоса се на ум спецът по организирана престъпност. - Защо клубовете по фитнес и библиотеките не заемаха едно и също помещение". Нямаше сега кой да му отговори на това, освен другия на седалката.
- Номерът.
- Забравих го.
- Може, но тая няма как да я повярвам.
Казаха му го. Принадлежеше на автомобил от областта, а за другото ще работи сам.
- И на кого трябваше да съобщиш, че колата е минала покрай теб.
- На никого.
- Я стига глупости. Ще висиш тук всеки ден, за да броиш преминаващите автомобили. Остава да ми декларираш сега, че работиш и за статистиката на националната пътна служба. Няма как да стане. Изглежда забрави, че мога да кажа на собственика на тоя номер за твоето дебнене тук и вече не си мой проблем.
Трепна с основание. Ония издаваха присъдите си извън съдебната зала, а неотстъпчивостта на Миладинов беше възнаградена.
- Слушай сега, - рече. - Обещах без усложнения и както виждаш, спазвам го до сега. Ще отида за малко до твоята кола, а ти кротувай.
Не дочака съгласие, но не очакваше закопчания в белезниците да се прави на луд. Преснимането на личната карта и документите му отнеха по-малко от минута. Другият беше повярвал на мускулите си, че държеше оръжието в жабката. Няма да му го върне, ако е законно регистрирано, ще го получи по същия, законен ред. Номерата в джиесема щяха да отнемат малко повече време и никак не беше лошо, другият да знае че са го правили.
Свърши със заниманието и веднага рече:
- Това беше от мен. Сега се върни в колата и прави каквото искаш, но забрави за нашата среща.
Другият го изгледа така сякаш му заявяваше че това няма как да стане. Затова когато го върна в колата, преди да свали белезниците, Миладинов уви китките му със скоч-лентата, която прокара и няколко пъти през волана. Остави джиесема на дясната предна седалка и заръча, сякаш го изпращаше на дълъг път.
- Вместо да дъвчеш семките, поупражнявай зъбите си със скоча. Полезно е и за кръвообращението на венците.
Колата му вече можеше да тръгне за София и с малко по-висока скорост.

Цветко Маринов