автор: tzvetcomarinov

Имате ли проблеми със сетивата и паметта, изобщо не тръгвайте да се борите и срещу най-калпаво организираната престъпност. Капитан Миладинов даде мигач и натисна спирачките. Погледна в огледалото за обратно виждане да провери
реакцията, нямаше такава. Слезе, прекоси платното и пристъпи съвсем близо до чуждия автомобил. Водачът му продължаваше да седи спокойно. Поредната обелка само вече беше хвърлена по-енергично, дори поиска запознанство с обувките му.
Картината със застиналия до колата и седящия зад волана можеше да бъде сюжет за най-различни фантазии. И трябваше да побързат, защото водачът спря да дъвче семките и поизмъкна едрото си лице навън.
- Какво има? Хайде, карай си пътя - предложи другият, имаше защо да постъпи така. Не е поискал помощ, нито мяташе енергично с ръце към тия дето минаваха през няколко минути по асфалта. Седи човекът на седалката и люпи семки със скоростта на папагал. Може и така да му се е сторило на капитанът, но шлюпките сякаш започнаха да прескачат по-яко през смъкнатото стъкло.
- Помислих, че имате нужда от някаква помощ. Професионален шофьор съм от десет години.
- Слушай, пич. Разкарай се докато не съм излязъл от колата. - казаха му това с достатъчно рязък тон. Да проумее, че трябва да си обира крушите, ако не иска усложнения. И защо да се съгласи спецът по организираната престъпност, щом изпитваше жива потребност другия да излезе от автомобила. Знаеше го добре. Има някои групи хора, дето реагират като бик на червено, само при споменаване на определена дума. Трябва да опита.
- Извинете, защо така грубо? Попитах ви съвсем културно.
- Какво културно бе? - младият мъж от колата очевидно се ядоса, а движението което направи, капитан Миладинов беше очаквал с нетърпение. - Тук да не ти е библиотеката.
Я виж ти, изненада. Човекът от седалката, като нищо може да му стане симпатичен. Сега все още не помръдваше, но сам ще си е виновен, ако има някакви последствия. Защото по-младият от него с ясни намерения блъсна отвътре ръчката на вратата. Изскочи и веднага му показа още едно свое предимство, тениската в раменете и ръкавите едвам удържаше мускулите под тях.
- Слушай. Аз казах ли ти нещо? - въпросът преливаше от очевидна заплаха.
- Не чух - отговори спокойно капитанът, а дулото на пистолета му трябваше да убеди другит, че се налага той вече да слуша.
Сепна се, но изглежда искаше още малко, за повече убедителност.
- Едно движение и си на земята.
Полезно е в такива рискови мигове, ушите да са по-широко отворени.
- Сега се обърни бавно с лице към колата и сложи ръце върху покрива.
Изпълниха това, а под тениската и леките цветни шорти нямаше издатини в които да се крият изненади. Затова хвана едната му ръка, изви я откъм гърба и доста болезнено повдигна нагоре. Другият потвърди с изохкване. Миладинов веднага мушна обратно пистолета между ризата и колана на панталона. Стана лесно излишен. След което закопча ръцете на непознатия с ловкостта на която би завидял всеки уличен полицай. Побърза и да го обърне с лице към пътя. Навреме, защото приближаваше автомобил, а сцената от преди малко само щеше да предизвика разнопосочни нагласи.
- Слушай ти сега, мой човек. - каза бавно капитанът, а оня очевидно преживяваше станалото, но демонстрираше мъжество. - В колата ми не се люпят семки, но за сметка на това ще си поговорим на спокойствие. Ясен ли съм?
- Чакай. На какво основание ми сложи белезниците? Защото съм отбил да си почина малко.
- Поставих ги за да те предпазя от щуротия, но ще ги сваля веднага щом се убедя, че ти си се отказал от такива работи.
- Добре - даде съгласие другият, но опита да се извърти и покаже на хората от идващата кола, че е с белезници.
Капитан Миладинов навреме предугади тоя ход и успя да закрие ситуацията с тялото си.
- Виждаш ли, нещо в главата ти още не се поддава на разумното. Исках само да поговорим десетина минути и сетне разделим по живо и по здраво, но както гледам, изпитваш още желанието да се правиш на интересен.

Цветко Маринов