автор: desert_inrose

Ти не знаеш, но сама си те повиках.
Нима си искал саможертвено да ти се дам?!
Имаш ме. Защото също те поисках.
Не търси за порива си друго оправдание.

От мига ни погледите ни заплитат примки,
нишки четири, в такт петдесет на петдесет и
увиват ни един към друг, плетат обвивка.
Теснеем в тиха музика с неписани куплети.

От ден на ден плетѝвото нараства и гъстее.
Предем и нижем бримки и наметки.
Става унес в погледа щастливото. Немеем.
А пробуждането освежава плетката.

Имам те. Теб, както ме поиска.
Изпуснатите бримки, мисля, насъбрах. И досъбирам.
А онази първа изначална свивка
знаеш ли какво бе? Аз разбрах. И още я намирам.