автор: severianin

Не беше тайна.
Просто ги поканих
край масата си на вечеря скромна.
Пак исках да ги видя тъй събрани,
преди да тръгна – тъй да ги запомня.

И чаках.
Бях приготвил хляб и вино
и още нещо. Знаех, че са гладни.
Но падна мрак, среднощ отдавна мина
и стана неуютно, стана хладно...

А тях ги нямаше.

Не съдя грешно,
но както после обясниха двама
наложило се да заминат спешно –
получили внезапно телеграма.

От другите един объркал просто
пътеката към къщи в тъмнината,
на втори му дошли далечни гости,
на трети лошо кашляла жената.

Единият забравил – тъй, случайно,
друг ха да тръгне – и го свил стомаха...
Вечерята съвсем не беше тайна,
но и не ги събра под мойта стряха.

Намери всеки повод и причина
и аз вечерях сам.
Каква вечеря!
Отчупих хляб, налях си глътка вино.
Самотна бе трапезата ми вчера.

Те не дойдоха!
Страх ги бе, изглежда,
защото знаеха какво ме чака,
Предали ме, те хранеха надежда
да чакат скрити някъде из мрака.

А бяха с мен темела на градежа,
с дванайсетте поех в една дружина.
Оставиха рибарските си мрежи,
Генисарет със езерото синьо,

а ето че внезапно ги уплаши
това, което аз приех спокойно.
Отказвам се от тях!
По пътя прашен
без свита от лъжци е по-достойно.

Единствен Юда, който ме предаде,
призна греха си, паднал на колене.
Разбирам го!
За сребърници жаден,
да бе останал жив – би тръгнал с мене.

Да бе останал жив... Но не остана!
Да, разпнахте ме, но “Христос воскресе”.
Онези още чакат наказание,
а Юда...
...Моят Юда се обеси.