автор: desert_inrose

Открехваме един на друг вратите си.
Ръцете не достигат бравата сами.
Огледало нямаме насреща пред очите си.
Огледало съм за теб, за мене – ти.

Забравени рецепти за храна на чувствата
под килима отлежавали са до загниване.
В килера тъмен съхнат билките за супата,
а същите, на чай, са за преди заспиване –

да не бъде просто унес тихото зимуване
на ума под бялата снежинкова завивка.
И ето, пак човешкият копнеж пробуден е
с блясък в утрото на слънчева усмивка.

Разпочистваме предпролетно под тежките вериги:
Колко мъхове и клечки са се насъбрали...
А - уж - нито една от бурите не бе достигнала
през залостените порти на съзнанието...

Отдръпваш прашните завеси и просветва.
В дъната на фунии се изпокриват паяци,
самооплетени в портрета на надеждата
за ненамиране и търсене на замъци.

За какво да търся замък – имам стара къща.
Имам да руша и да съграждам.
„Така надежда в камък се превръща”,
Дочувам. И прозорчето погалвам.

Навън поглеждам, от вътрешността на дните си.
Насреща ми - помахваш от прозорец сив.
Открехваме един към друг вратите си.
Огледало съм за теб, за мене – ти.