автор: vladolubenov

...
На вечния селски мегдан – като на сцена –
две пейки и шест каси бира.
Тук са всичките селски ергени,
децата, козите и Димчо-пастира.

Всички пием, дори и пръча,
гордо потрепващ със повесмата...
И аз, гражданчето, с една „светла” се мъча,
ама нещо все ми горчи във устата.

Иван Петела е накървàвил очите
и най-дребните следи като сврака.
Той ни е „царят”, ”баща” и „комита”,
ако не пием – шамари яко!

„Нищо човешко не ни е чуждо!” –
гордо учи ни Мунчо Кьосèто. –
И ние пием, и ходим по нужда,
и пак пием... – в кръговрата на битието...

Никой не смее насам да припари,
ни баба, ни дядо, ни стринка.
Това е нашето село, другари!
Велика картинка!...

Но ето, че Мунчо изпил е две каси –
и за награда – печели трета.
Но... винаги някой не е съгласен. –
И... започва мелето!

Светкат юмруците, врескат козите,
пръскат се бомби-шишета,
мажем сополите, трием сълзùте
по разкървавèните си нослета...

И като хрътка пръчът възбуден се носи,
диво чаткайки със копита,
и реже мегдана на светли откоси,
и в тъмното нейде полита...

... И после?... После май нищо не помня –
при баба някой ме е отнесъл,
на челото с една цицина огромна –
омърлян, „красив”, и... весел...