автор: vladolubenov

Още бяхме невинни деца, когато
съученикът ни Ванко умря.
Но някой учител решил бе, че децата
задължително трябва да видят Смъртта...

И ето ни ¬ в дълга и тиха колона
крачим към Ваньовото къщè,
за да си вземем със Ванко „последно сбогом”,
макар че на никой не му се ще.

Страшно... Обръщат ни се от страх червата,
уплашени бършем носа,
а на Емо най-страшно треперят краката,
нищо, че е най-едрият от класа.

„Тоя пък ходи кат на кокили!” –
казва някой отзад, и след миг
всички във смешни гримаси се хилим –
безмълвно – до тъмния идещ смразяващ вик

на майката, която не спира да вие
някъде съвсем близко пред нас,
и всеки зад този пред него се крие
от ехото в страшния час...

И влизаме в стаята тихо на пръсти,
и гледаме някъде настрани...,
и виждаме Ваньо със миглите гъсти,
кротко в ковчега да спи...

Смъртта, това е облекчено да отминем,
мигом забравили всичко назад.
О, вечността да си невинен
посред скръбта на този свят!...