автор: Methodius

Дами и Господа!

Имате ли самочувствието, че поставени в робинзоновски условия ще оцелеете, запазвайки човековостта си- така, както в популярния роман на Даниел Дефо години наред оцелява Робинзон?
Отговор А: Имам това самочувствие. Отговор Б: Нямам това самочувствие.

Аз нямам това самочувствие.

Любопитно.- Двузначието на израза "години наред оцелява Робинзон"... В енциклопедиите не пропускат да впишат два факта: 1)че "Робинзон Крузо" е първият реалистичен роман в английската литература; 2)Даниел Дефо е представител на Просвещението. Да, "реализъм", що се отнася до "метод за правдиво изобразяване на обективната действителност", но иначе... Реализъм и Просвещение! Не е ли преди констатацията на двата факта "универсалията", че Робинзон само благодарение на утопичната си символика е оцелял до наши дни? Идеализъм и Просвещение!

...И на мен не ми се нрави да участвам в подобни анкети, но, ах, пита ли някой сърцето ми... Калвинистки и не без драматургични шекспировски терзания предпочетох: въпросът да изземе колкото може повече вероятност в необходимостта на питането си, да бъде "тоталитаристичен въпрос". (А: Звънът на кралската корона.) (Т. е.: останалите случаи биха изстъпили, но при орязване въпроса откъм обстоятелства.) Опираме до възглед, а не до нрав. Този път, против нрава и харесването си на редови анкетиран, смятам, че водещ в една анкета трябва да бъде питащият, а не анкетираните. Не задруго, а за да си спестя обвинението, че подхождам с манипулативни намерения- понеже тъй или инак винаги питащият води, било с цинично открита демагогия, било в тогата на популизма... Нека и аз веднъж додрапам до ролята на убегнал на отговорността питащ! (Б: Самолюбиво цъкащото животче.)

Сещам се за сюрреалистичен роман, в който главният герой е виртуозен хирург, попаднал в "пустинни островни условия". И за да се поддържа жив физически, умело реже от собствената си плът за храна; накрая май стомахът се самовсмука. (Но не си спомням автора и заглавието.)

Духът обаче! Духът оцелява. Пустинята е плодородна и напоителна почва за духа!

Но кой отрича, че сме демагози?... Анонсирах темата по-необичайно- в анкетна форма. Нищо повече... Едва ли някога ще се амбицирам за статистически обобщения.


(Ницше, "Зазоряване", 575: "Ние, въздухоплавателите на духа"; превод: Ерика Лазарова.)

Точно "човековост": указва предимно към духа. ("Човечност" указва предимно към душата.) (Сьорен Киркегор, "Болка за умиране", Първи раздел, А (А), началото: "Човекът е дух".) На безлюден остров няма място за човечност; но за човековостта хоризонтът е открит.

Разказваха ми за Финландия. Там хората са в много висока степен отчуждени помежду си. Дори в началните училища внедряват специални програми за социализиране на децата... Та- там (удивително!) било често срещано човек да не размени седмица дума с никого. И по тази причина, а не по друга, си вземаш куче: за приятел, в строгия смисъл... Тук разхождаме кучето, там: се разхождат с кучето. (Подобна е била и ролята на прословутия кралски пудел на Шопенхауер.)

...Аутизъм. Нарича се аутизъм.

Робинзон не е канибал. Отчуждението е проблем и в мегаполисите. Когато около теб е гъмжило и общуването е сведено до "контакти". Най-общо, опасността е за духа, в най-разнообразни смисли (а тя е и изпитание за духа)... И още.- Фронтът (освен да унищожи) би могъл и да подсили и укрепи духа. "От военната школа на живота.- Онова, което не ме убива, ме прави по-силен." Ницше, "Залезът на боговете", осми афоризъм; спомняте си, нали?... Но завърнал се, фронтовакът попада сред разглезено хипи-общество, дендистки издигащо антивоенни лозунги... Великолепна илюстрация е филмът на Тед Кочев "Рамбо I"! ("Фронтът"- и не само буквално.)

...Да, "човекодържие" е по-българозвучаща, наситена с традиция. Навярно би била предпочетена от поетите... Тя уплътнява към сърцевината на духа: "свободната" воля (т. нар. "присъствие на духа"); но не обхваща цялостния понятиен обем, изискуем за саморазбиране на духа. Смятам, че "човековост" е по-подходяща за философема, по-празна, по-формалистична, по-претенциозна- затова, а и защото не ми е в "стила" да се сетя за "човекодържие", я използвам.

Срещу естеството на нрава!... Бъркайки си с език в носа, същевременно изстисквам с една ръка сърцето си; с другата... То пуска черна кръв... Толкова съм лаком за разбиране. А лакомо дупе кръв сере.

Ще обясня... Снощи излъчваха по Discovery многочасов филм, посветен на темата "хора-мутанти"... Сравнителни анатоми и генетици се прехласват по мутациите, изпадат във възторг пред тях... Защото, каза авторът и водещ във филма, в аномалиите се разкриват скритите механизми на организацията на плътта... Хрумна ми, че в сферата на духовното би могло да е аналогично. И тогава изстъпленията в естетическите, етическите и религиозните изражения да бъдат тълкувани като контрастни снимки, запечатали крайности в генеалогията и морфологията на духа... Нова порода хуманитаристи, безразлични към хармоничния, естествен, непринуден изказ. Както и (съответно) творци, които (макар и не съвсем бездарни, но отровени в черезмерна амбиция и удавени в отчаяние) да изнасилват собствената си потенция.

Ще пробвам да систематизирам.- Въпросът е относно: борбата за оцеляване в екстремни условия. Изходната ми позиция е следната: неуютно размишление пред мониторен уют. 1.Ако бях отнесъл въпроса пряко към себе си, т. е.: "бих ли се борил достатъчно успешно, че да оцелея в екстремни условия?"- и при "да", и при "не" бих бил нечестив- предвид мониторния ми уют. 2.Ако бях отнесъл въпроса косвено към себе си, т. е.: "засяга ли ме дали е възможно някой, ако попадне в екстремни условия, да се бори достатъчно успешно, че да оцелее?"- и при "да", и при "не" бих бил нечестив- предвид неуюта на размишлението си. За да бъда благочестив, е наложително да се допитам до самочувствието си, като към пробен камък. Запитам ли се за самочувствието си, отнасям въпроса едновременно пряко и косвено към себе си (и значи: нито пряко, нито косвено*): "имам ли самочувствие, че ще се боря достатъчно успешно и че, попаднал в екстремни условия, ще оцелея?". Сега, ако си отговоря с "да", нагло бих излъгал себе си (възгордяване); отговаряйки си с "не", припознавам самата истина (протосмирение), а именно ниското си самочувствие и че, следователно, още съм човек, не свръхчовек. И... реших да бъда благочестив. Ето в какво се състои моята демагогия. (Вече говорих, по-горе, за принудата на "да"-то и "не"-то... Ницше, "Залезът на боговете", аф. 44. А целта е: задълбаване, задълбаване... инволуция.)

"Издигнатият на пиедестал егоизъм"? Бих коригирал: "издигнатият на пиедестал непукизъм". "Агорафобия" е страх от публичност, не от общуване. Страхът от общуване е нещо много по-дълбоко от просто фобия, е самият страх, е под дъното и на най-проникновената социология. Безмълвието на аутизма спорадично се нарушава от пристъпи на кататония.

Самочувствието да не оцелееш?... Да, християните. Те (парадоксално) имат самочувствието да не оцелеят (уловката е в поддържане смисъла на "оцелея" плаващ)**. У други то е латентно, затлъстяло от самонадеяност. А у мен- на мястото на "самочувствието да не оцелееш" е малодушието ("х" преминава в "ш"***), а на мястото на самонадеяността- мързелът... Защото, както споменах, човекът неотменно е дух.

Ще поразгъна цитата, който зачекнах:
Човекът, разгледан като синтеза на душа и тяло, все още не е себесност, не е дух, е получовек, е човекът тектонично, експонирано, но не е самият човек. Камо ли пък: човекът да е човек, когато е разглеждан само като тяло (животно). Едва в отношение сам към себе си човекът е човеково завършен, е дух.

(И най-подир- при допускане, че чувството за мощ и самочувствието са тъждествени (че, божем, пречка ли е човек, самочувствайки се, да чувства себе си слаб!?)... при допускане, че чувството за мощ и самочувствието са тъждествени: тогава отново ще попитам: имате ли го това самочувствие, това чувство за мощ, или го нямате.)

Тъй че, Дами, Господа и Свръхчовеци!- Попълвайте анкетата! Защото питам: Имате ли самочувствието, че поставени в робинзоновски условия ще оцелеете, запазвайки човековостта си- така, както в популярния роман на Даниел Дефо години наред оцелява Робинзон? Aз нямам това самочувствие. (Накратко: оптимисти ли сте? Аз- не. Уви, банално.)

"А страхът от загуба на общуването?"- питате. Все още сте откъм светлата страна... Хръх-х-х-х-х.... Рх-х-х-х-х...

-------------------------------
(*)- Забележете, че "едновременно" не е логическо "и"; "едновременно" е много повече от съчленение (конюнкция), а именно синтеза, снемаща тезата ведно с антитезата.
(**)- Страхът и грижата по духовното спасение... Та що е вярата, ако не: да умираш със самочувствие! (Героят живее със самочувствие, нехаейки по смъртта. Християнинът помни смъртта: че едва тя е началото...) Християнинът е силен в слабостта си, оптимизмът му не е от и за земното.
(***)- "дух"--> "душие". Промяна на задноезична съгласна ("х") пред гласна.