автор: salza

Въпросът „Как” зададен от Пух
- Пух, знаеш ли, че много хора не знаят какво е Даоизъм? - попитах аз.
- Да? - каза Пух премигвайки.
- Затова написах тази глава, за да изясня малко нещата.
- О, сега разбирам - отвърна Пух.
- А това ще стане най-лесно, ако отидем за малко в Китай.
- Какво? - каза Пух, с ококорени от изненада очи. - Веднага ли?
- Разбира се, трябва само да седнем удобно, да се отпуснем и ето че вече сме там.
- Аа, разбирам - каза Пух.

Нека си представим, че вървим по една тясна уличка в един голям китайски град и откриваме малко магазинче, в което продават свитъци, изрисувани в духа на традиционното китайско изкуство. Влизаме и молим да ни покажат някоя картина, която изобразява нещо алегорично или нещо весело може би, но да съдържа поне частица от Вечния Смисъл. Собственикът на магазинчето се усмихва.

- Имам точно това, което ви трябва - казва ни той. – Копие на „Опитвачите на оцет”!

Той ни завежда до една голяма маса и развива върху нея един свитък, за да го разгледаме.

- Извинете ме, трябва да свърша нещо за момент - казва той и се оттегля в дъното на магазина, оставяйки ни сами с картината.

Въпреки че добре личи, че това е една сравнително нова версия на картината, ние знаем, че оригиналът е рисуван много отдавна, дори не е известно точно кога. Но в наши дни сюжетът на картината е добре познат.

Така, на картината виждаме трима мъже, които стоят около голям съд с оцет. Всеки от тях вече е топнал пръста си в оцета и го е опитал, а на лицето на всеки от тях е изписано неговото идивидуално възприятие. Тъй като картината е алегорична, то ние знаем, че тези тримата не са просто обикновени опитвачи на оцет, те са представители на трите китайски Учения, а оцетът, който те опитват, представлява Есенцията на Живота. Тримата учители са Кунг Фу Дзъ (Конфуций), Буда и Лао Дзъ, авторът на най-древната книга за Даоизма. Първият има кисело изражение, на лицето на втория се чете горчивина, а третият се усмихва.

Според Конфуций животът бил кисел. Той вярвал, че настоящето е загубило връзката си с миналото и че управлението на човека на земята е в дисхармония с Небесния Път или управлението на Вселената. Следователно, за него били важни почитанието към предците, а също и почитането и спазването на древните ритуали и церемонии, в които императорът, който бил Син на Небесата, се явявал като посредник между безграничното небе и ограничената земя. При Конфуцианството дворцовата музика в определен размер, предписаните стъпки, действия и фрази били обединени в изключително сложна система от ритуали, а всеки един от тях бил ползван с определено предназначение и в точно определен момент. С Конфуций се свързва и следната поговорка: „ Ако рогозката не е постлана правилно, то Учителят няма да седне.” Тази поговорка ни пояснява начина на извършване на нещата според Конфуцианството.

За Буда, втората фигура от картината, животът на Земята бил горчив и изпълнен с привързвания и желания, които водели към страдание. Животът бил възприеман като низ от капани, като генератор на илюзии, като въртящо се колело от болка за всички живи същества. За да намерят мир, будистите смятали, че трябва да преминат отвъд „света създаден от прах” и да достигнат Нирвана, което буквално значело състояние „на безветрие”. Въпреки същностното оптимистично звучене на Будизма, който китайците променили значително след донасянето му от родната му Индия, дори най-дълбоко посветените будисти смятали, че пътят към Нирвана е прекъсван от горчивия вятър на всекидневното съществуване.

Според Лао Дзъ хармонията, която съществувала естествено между небето и земята още от самото начало, можела да бъде намерена от всеки и по всяко време, но не и от последователите на правилата на Кофуцианството. Или както самият той казва в своя труд Дао Дъ Дзин: "...в своята същност земята е отражение на небето и се управлява от същите закони, но не и от законите на човека". Тези закони се отнасяли не само за въртенето на далечни планети, но и за поведението на птиците в гората и рибите в морето. И колкото повече човекът се намесвал в природната хармония, която била създадена и управлявана от вселенските закони, толкова повече тази хармония изтънявала и се губела в далечината. Kолкото повече сила била налагана, толкова повече беди се появявали. Така, незвисимо дали нещо било тежко или леко, мокро или сухо, бързо или бавно, всичко носело в себе си своята естествена природа, която не можела да бъде насилвана без да се появят трудности. А когато абстрактни и силови правила били налагани отвън, то съпротивата била неизбежна. Само тогава животът наистина ставал кисел.

За Лао Дзъ светът не бил този, който залага верига от капани, а учител, който преподава ценни уроци. Неговите уроци трябвало да бъдат научени, също както и неговите закони трябвало да бъдат следвани, тогава всичко вървяло добре. Съветът на Лао Дзъ бил да не се отвръщаме от „света създаден от прах”, а да „се присъединим към прахта на света”. Това, което виждаме да работи като вътрешноприсъщо зад всичко на небето и земята, той нарекъл Дао или Пътят. Основен принцип в учението на Лао Дзъ бил, че Пътят във Вселената не можел да бъде адекватно описан с думи и че подобен опит би бил обиден както за неговата безгранична енергия, така и за интелигентния човешки ум. И все пак, природата на Пътя е разбираема, а тези, които проявяват искрен интерес към нея и към живота, от който тя е неотделима, всъщност я разбират най-добре.

През вековете учението на Лао Дзъ било доразвито и разделено на философска, монашеска и народна религиозни форми. Всички те могат да бъдат обединени под общото наименование Даоизъм. Но първичният Даоизъм, от който ние се интересуваме, е просто специфичният начин на признание, извличане на поука и работа с всичко, което ни се случва във всекидневието. От гледна точка на Даоизма щастието е естествен резултат от хармоничния начин на живот. Може да се каже, че щастливото спокойствие и ведрина са най-забележимите качества на даоиста и че тънко чувство за хумор се усеща и в най-дълбоко-сериозните даоистки писания като две хиляди и петстотин годишната Дао Дъ Дзин. А в трудовете на втория по значимост даоистки учител Джуанг Дзъ, лекият смях извира така, както водата блика от фонтана.

- Но какво общо имаше всичко това с оцета? – попита Пух.
- Мисля, че вече обясних това – казах аз.
- Не мисля - каза Пух.
- Е, тогава ще го обясня сега. Защо Лао Дзъ се усмихва на картината? Все пак оцетът, който е олицетворение на живота, има наистина неприятен вкус, защото израженията по лицата на първите двама го потвърждават. Но работейки в хармония с житейските обстоятелства, даоисткото разбиране за живота променя онова, което другите виждат като отрицателно в нещо положително. От даоистка гледна точка, киселото усещане и горчивината идват от претоварения и непризнателен ум. Животът сам по себе си, когато е разбран и живян правилно, е сладък. Това е посланието на „Тримата опитвачи на оцет”.

- Сладък? Сладък като мед ли? – попита Пух.
- Е, може би не толкова сладък, - казах аз. – Това ще е леко преувеличаване.
- Трябва ли все още да бъдем в Китай? – попита Пух предпазливо.
- Не, вече сме готови с обясненията и сега сме тук, до бюрото ми.
- Ооо...