автор: vladolubenov

...
Изкачване


Качваме с дядо Остра могила,
бавно от ранни зори,
уж толкова млад съм, а губя сила,
аха да извикам: „Спри!”

Пролет е... Дядо ми в зимни обуща
крачи нагоре голям,
ала ръката ми мъничка не изпуща, –
ми ако все пак се предам!...

Най-сетне спираме за почивка,
а долу под нас – като в буквар –
в цъфнало облаче – сливка до сливка,
и църквица – в слънчев пожар!

Дядо въздъхва и казва – „Гледай,
китно е нашто селце –
схлупени къщици – два-три реда,
ала пулсира като сърце...”

И тръгваме – леко – все тъй нагоре
по жълто-плешивия скат...
Мравчици, дето не знаят умора,
във този чудесен свят!...


Спускане


С дядо сме горе на Остра могила –
вятър и диви треви...
надолу погледнеш – и – майчице мила!,
сърцето ми чак се сви...

Но дядо ме учи на смелост и казва:
„Търкулвай се презглава!
Виж, склонът е целият мек като пазва –
надолу е само трева!...

Оттук като малък и аз... кога беше...,
а хълмът и днес е все същ...”
– Дядо, и на теб ли ти се ревеше?
– Чедо, човек изведнъж става мъж!

И закопчава сивото ми сетренце,
нахлупва ми шапката като бандит,
и свил се на топка, като малко козленце,
аз се хвърлям по белия рид...

...и върти се светът, и шуми ми главата,
и искри хвърля слънцето чак,
и догонва ме смътно, сред шума на тревата,
на дядо викът му: „Юнак!”...