автор: aragorn

есенното слънце изцежда последните си капчици топлина,
седя в края на вълнолома и гледам две неща.
вълните, които се засилват и закачливо крадат от плажния и пясък и дъщеря си, която стиска в шепа малка мидена черупка и тича към мен да ми я покаже.
да това е моята дъщеря, тази която сега отглежда държавата и която нямах смелостта да приютя, когато почина майка и. сега тече процедурата на осиновяване /така да се каже, поправям си грешката/. егати абсурда. намя други толкова егоистични идиоти като мен. и всъщност... ето тя е тук протяга ръката си...
същата е като майка си, с червена коса и лунички, с тръпчинки по бузките. виждам надеждата в очите и : "моля те, не ме връщай повече, виж как добре си играем двамата, аз ще съм най-послушното дете, искам да ме вземеш у вас..."
как да и кажа, че няма у вас, че това е у нас, че моят дом е неин по право, че баща и е най-голямото чудовище, което се е раждало. вероятно ще и кажа, след като процедурата по осиновяване мине. сигурен съм, че ще ме разбере, но ще ми прости ли и трябва ли? това е моят кръст и всеки си заслужава съдбата, но не и тя, не и децата, които правим без да ги питаме искат ли и после ги оставяме да се оправят както могат, сякаш те са виновни, че са се родили...
не виждам вече вълните, само детето.
живота ми има смисъл.
нищо друго няма значение.