автор: galiakara

- Оженихме се с Теменуга в института. Бяхме лудо влюбени. Докато да завършим, имахме вече и двете си дечица. Трудно беше - и деца, и следване, но си помагахме във всичко и се справихме. Дипломирахме се, започнахме работа. Децата растяха по детски градини... както всички семейства.
Съпругата ми беше ренгенолог, аз- уролог. Вадехме добре пари, нищо не ни липсваше. Летните отпуски прекарвахме семейно. Къде ли не сме ходили. Обиколихме най-хубавите кътчета на България...Чудесни времена... Само дето, колкото растях, толкова по-ревнив ставах. Работехме в една и съща болница. Никога не ми беше дала повод да я ревнувам. Но кой-знае защо, го правех, все по- често...Явно, имах нужда от психолог, но тогава...не го признавах, дори пред себе си...
Мъжът се задъха. Уплаших се да не му стане лошо:
- Разказът ви напомня спомени, които болят... Добре ли сте?- попитах го разтревожена.
- Добре съм, момичето ми, добре съм. Да, боли... и с тази болка ще си отида от този свят...
Теменуга започна да се изнервя от моите постоянни обвинения. Имаше право. Следях телефонните й разговори, тичах непрекъснато да я проверявам на работното й място, правех й глупави намеци за някои от колегите ни. Коя свястна жена можеше да издържи на това?! Но не можех да се спра. Сякаш дяволът се беше вселил в душата ми...
...Стягахме се за рождения ден на дъщерята, която навършваше 16 години. Батко й беше в казармата, войник. За първи път щяхме да празнуваме без него. Аз бях напазарувал продуктите, които ми поръча Теменуга и се бях прибрал. Тя се върна у дома, малко след мен, с огромен букет червени и бели рози. От там тръгна всичко. Попитах я какви са тези цветя. Тя съвсем искрено ми отговори, че колегата й ги е подарил за рождения ден на малката. Причерня ми пред очите. Откъде накъде ще й подарява цветя!- казах си аз.- Да не би тя да е рожденичка! Наговорих й куп глупости... Тя не издържа, скарахме се. Не знаехме, че дъщерята е в стаята си и ни чува, докато дойде при нас разплакана:
- Не можахте ли поне днес, на празника ми да не се карате!- изкрещя ни и много разстроена изкочи от къщи... Излизайки на булеварда, явно не е погледнала въобще настрани и не е видяла идващата със скорост кола...
Той млъкна. Мълчах скована и аз...Представих си ясно картината и изтръпнах. Погледнах го. Лицето му беше побеляло, обляно от сълзи. Очаквах да разбера какво е станало нататък, но не смеех да наруша тягостното мълчание.
- Така загубих дъщеря си, само на шестнадесет... Теменуга не можа да преживее загубата и месец след това я приеха в психото, а две години по- късно си отиде от този свят... Синът, никога не ми прости. Като се върна от армията, подаде документи за следване в Америка, приеха го и замина. Завърши, ожени се там, деца създаде, но никога не се е връщал. Не съм виждал внуците си и няма да ги видя...
Разбираш ли сега защо исках да ти разкажа своята история?... Лошо нещо е ревността, момичето ми... много лошо... Разбих живота на семейството си, загубих любимите си същества само заради това глупаво чувство...Никога не накърнявай мъжа си с празни съмнения. Пази святостта на чувствата- на своите и на неговите...за да не останеш някой ден като мен, сама...- гласът му се задави.
Не знаех какво да кажа, а и имаше ли смисъл... Сподели болката си с мен сигурно, защото ме почувства като дъщеря... дъщерята, която щеше днес да е на моите години...