Беше към края на септември. В службата ни бяха притиснали с тримесечните отчети. Главата ми бръмчеше от цифри и суми. В такива моменти винаги имах нужда от разходка. Сама. Обадих се в къщи, че ще закъснея и поех към любимия си парк.
Съзрях ги отдалече. Години вече бях свикнала с присъствието на тези две фигури. Веднъж-дваж се беше случвало да закача кучето, да попитам за името му и толкоз. Човекът не беше от разговорливите.
Тукур-тукур пристъпяше възрастният мъж, държейки в едната ръка бастун, в другата-повода на един едър пес. Кучето спокойно пристъпваше до стопанина си. Сложеха ли ги на кантар, надали човекът щеше да тежи повече от любимеца си. Алеите бяха обсипани в жълто-кафяво от окапали листа. Подухваше хладен ветрец, напомнящ за идващата зима. Мъжът се спря, повдигна зиморничево яката на овехтялото си палто и отново закуцука.
Имаше нещо тягостно в иконата на тези две същества на есенния фон... Отпуснатите рамене, приведената глава, празният поглед излъчваха уловима тъга. Всеки от нас е по своему самотен, а самотата почти винаги е тъжна...
Явно мъжът измори, приближи се до дървена пейка, поразчисти листата седна.Четириногият му приятел зае обичайната кучешка поза и го загледа питащо. Човекът остави бастуна и го погали:
- Добре съм, Мурджо, добре съм! Не се притеснявай, приятелю! - изрече той с дълбок гръден глас. Нали сме заедно, няма страшно...
Кучето облиза ръката му и заскимтя в знак на съгласие.
Приближих се към тях:
- Добър вечер! На разходка ли?- попитах любезно, макар че поводът за излизането им беше пределно ясен. Нещо отвътре ме накара да заговоря.
- Благодаря, караме я полека-лека с Мурджо- отвърна старият ми познайник. Елате,поседнете до нас, ако имате време- плахо ме покани той.
За първи път ме заговаряше. Бях изненадана. Не мога да скрия, че женското ми любопитство ме човъркаше. Що за интересен субект беше този мъж? Имаше ли семейство? Защо беше винаги тъжен? Многобройни въпроси се рояха в главата ми. Седнах.
- Често ви виждам тук, с кучето. Сигурно някъде наблизо живеете.
- Да, срещу супер-маркета. Аз също ви помня. Обичате разходките.
- Особено когато съм преуморена от работа.
- С какво се занимавате, ако не е тайна.
- Икономически директор съм в една фирма. В края на тримесечието сме и знаете как е.
- Представям си. Виждал съм ви тук и със семейството. Имате хубави дечица, живи и здрави да са ви. И съпругът ви изглежда сериозен мъж.
- О, благодаря! Добри са ми децата, само малко буйнички, но ще го израстнат. Търпение се иска- опитах се да се пошегувам. А колкото до съпруга ми- нямам особени оплаквания!- засмях се аз. А вие, никого ли си нямате? Все сам се разхождате...
- Като сме млади, все сме нетърпеливи- отвърна той, сякаш нечул въпроса ми- все бързаме занякъде, отнякъде и изпущаме красотата на много мигове... Когато остареем, тогава започваме да ги ценим...И аз имах семейство. Чудесна съпруга и две дечица-син и дъщеря.
Но бях глупав, много глупав и ги изгубих...
Погледнах го крадешком и едва тогава забелязах, че всъщност този човек нямаше повече от 60-62 години. Откритието ме изненада. Съдейки по приведената фигура, винаги съм мислила, че е над седемдесетте.
- Извинете ме, не исках да ви разстройвам...просто стана въпрос за семействата...- стана ми конфузно -Аз да тръгвам, да ви оставя спокойно да си направите вечерната разходка...
- Постой, момичето ми...постой...имам нужда да поговоря с някой.Отдавна не съм го правил...а човекът е социално същество, без хора не може... Имам си Мурджо, само с него разговарям, но той не може да ми отговори, макар че всичко разбира... Постой да ти разкажа моята история. Може да ти е полезна. Млада си още, а младостта е време за грешки- нареждаше мъжът - Да имаше някой и мен тогава да посъветва, да ме раздруса и да ме отрезви... Пиян бях... пиян от любов и ревност...
И той започна своя тъжен разказ:
/следва продължение/