автор: severianin

“Не говори на слепите за фара.”
Витаутас КАРАЛЮС, “Двуостро настояще”

Далечен фар разпръсква тъмнината,
далечен огън с ален пламък пари,
звезди блестят и лягат в дън душата...
Но аз мълча за огъня, за фара,
за звездните селения блестящи –
такива стихове ще са напразни.
Живея в свят на слепи, на незрящи
– тях всеки стих за светлина ги дразни.

И пиша за нощта, за тъмнината...
Какво, че тъмнината ме потиска –
нощта на всички слепи е позната,
тъмата на незрящите е близка.

И аз научих истината стара –
да пиша за невиждащи зеници...
Днес в стиховете ми го няма фара,
слънца, огньове, небеса и птици;
днес стиховете ми са нощи тъмни,
пустиня черна, непрогледни степи.

Не чакайте в нощта да се разсъмне –
денят и изгревът не са за слепи.

Днес моят стих е станал зъл и тъжен,
но не защото аз сред мрака скитам –
светът край мен е сляп и аз съм длъжен
да си мълча за фара, за звездите,
та моят стих със нищо да не дразни
светът с тояжката и с очилата.

Ако си сляп и с очни ями празни,
не може да си влюбен в светлината.

А фарът все тъй сочи път в мъглите,
все тъй огньове нощите огряват,
все тъй блестят луната и звездите...

Но аз мълча.
И бавно ослепявам.