автор: Methodius

Отскоро или не (така или иначе към днешна дата), Любимка се пържеше в гранясалото масло на самотата.
А (според една изрезка от вестник) "фритюрникът на отчуждението- тук, приживе и за кратко"- по някои показатели бил по-пагубен даже и от Адския казан Там, посмъртно, навеки... Очаквано и въпреки студенината, в гърдите на Любимка се вихреше турболенция. Отраженията под черепната кутия на "зайчето" избистряха въпроса: защо нищо вече не е както някога... Защо, наистина! А че Любимка бе "зайче", не подлежеше на съмнение... В живота на Любимка- битуваше ли нещо, което да е неотменно, което по ефервесцентен механизъм да усвоява "някога" и "вече"? Разбира се!- Самият огледален вир! И най-опалената любов, както и най-мразовитата апатия са само преходни изображения. Туптящото съществуване на душистото "зайче" резонираше из течнокристалния растер на интелигибилен характер! Искам да кажа- дали разтапящо се в нежност или иззъзнало в холограма, "зайчето" си оставаше от захарин... Обаче: защо близкото Вече не е както отдалеченото Преди?- Любимката с дънковата поличка- пропищя ушите на света, лявото и... дясното. А той, Свят, недоумява и и подсказва недоумението си с противотактно помръдване на същите тези свои уши. Светът си има свои проблеми.- Та нали откакто Свят светува, с вехториите си го товари добрата стара Гравитация!... Комуникация. Безброй втъкани в трепетния сатен на латиноамерикански танц бъбриви нишки се къдрят във въпросителни знаци, една през друга. Attention!... Щастието днес почука и на моята врата, но умря- от скука; беше тук с покана... Както и да се облече, по какъвто и способ да се засмее, Любимка, стъпало под стъпало, дърпа носа ми на конец към мрачните и влажни подземия на безутешно-щедрата си душа. Изкушението е непреодолимо. Тъмничният плен е неизбежен... Любимка се смее различно- кога се киска по детски, кога се кикоти с прелъстително злорадство. През играта на смеха се обрадва покваряващата промисъл на ласките. Казано направо: Любимка ме влудява. Влудява ме и с късите си панталонки, и с прилепналите си тениски, и с цветната фибичка в косата си. Нима е тайна, че Любимка, слънчево зайче върху кокардата ми и някога било навярно слънчицето от асамблейна асфалтова рисунка, се облича така, както се и смее: или уж чистосърдечно, или с тушовката и подчертано "направено"! Любимка е: начупено вълниста станиолено отбляскваща повърхност; но и дълбок вир за удавници... Сладострастието пък, наметнало дрипава сянка, изброжда кънтежа на пролизващи сводове, глъхне в сумрака на хрипове и стенания и накрай се вселява в килийните вопли на неосъществен в порока окаяник... Далеч оттук, Любимке! Оттичай се... Канал към слънчев излаз; и рекичка по пустинния пясък... Изпарих се в зловоние, обесил на врата си ръждивия чугунен капак на шахтата на свободата... В ефир!... И леко ми е, че тежа. Отровен се сплъстявам връз усоища; и в змийски дъх ръмя. Дале-е-че, звездокос, е вятърът... Ain't no love in the heart of the city, пееше Ковърдейл.

Едва-едва надвесен, в опорна крачка в средата на импровизирано изпреченото дъсчено мостче (през което строителните работници изтикваха "по принцип" количките хоросан), импулсиран бях да се изплюя във фекалната бара. Сантиментален момент. Внимавах. Проточи се някаква лепкава слюнка; всмукнах, омазах се... Сещам се, че бях жаден и дето ядно захвърлих в мътилката обвивка от лактов бонбон, смачкана на топче. Върху "водата" (както служителите в Пречиствателната съкратено зовяха отпадната вода) тя изглеждаше досущ конска муха. Умислих се, бродих из стърнищата. После май... си тръгнах, нейде по мърчина. А сега- вгорчен. Че не бях отчел слънцето. Вниманието ми никога не заалчня за старото злато на късния следобед. Бира ли! Бира ли!