автор: holi_day

Забърква се една невъобразима лепкава смес, от която сякаш няма отърване. Но в един момент тестото става въздушно, меко, податливо и започва да се отлепва от ръцете. Мехурчета въздух безброй. Податливо на натиск и в същото време отговаря на този натиск, като му противодейства.
После тестото се взема в ръце и се пуска от неголяма височина няколко пъти, за да втаса по-добре. Не трябва да се удря в масата, а да се пуска, за да се използва кинетичната му енергия и по препоръка на теорията за свободното падане на телата.
След това се намазва леко с олио, което то попива бавно... Завива се с мека памучна кърпа, за да му е топло, но да може да диша.
Само след няколко минути то е набъбнало и навдига покривалото - готово за света...
Плотът се поръсва с брашно, тестото се подхваща нежно и се разстила с ръце. Потупва се, раздърпва се, оформя се. Оставя се малко да си почине и се започва. Не се чуват писъци, но ножът го реже на квадрати.
Част от квадратите се нарязват по диагонал. Те ще са такива - натурални триъгълници.
Време е за плънката. В половината от останалите квадрати се поставя колбас, завива се и се отъркалва в дланите. Продълговати рулца-понички.
Последните квадрати са за сиренето. Натрошено, то влиза безропотно в тях. Квадрата се сгъва и се превръща в правоъгълник. Но и тук не всичко е математика. Правоъгълника се поразтегля и се оставя до армията, която вече е в готовност.
Време е за баня в гореща мазнина. В дълбокия съд се потапят мекиците, надупчват се с вилица, за да не бухнат прекалено и за да може да излезе част от тяхната въздушност и ефирността им да се втвърди.
Вече ти се иска да ги опиташ с небцето си. Да ги почувстваш и вкусиш. Но са твърде горещи.
Иска си чакане. Търпение. Но и да не се пропусне момента.
Никога няма да си купя машина за хляб.
Все едно е да си купя машина за любов.