автор: atiragram

Един твърди – “вселената е холограма”
и небето е измислено,
и не е синьо,
и цялото му “съдържание”
в умовете ни е закодирано.

Втори самовлюбено обяснява,
как плътта го стеснява –
пресова ума му, духа и душата,
и за “неудачите си” обвинява
“низвергнатия” си живот и съдбата...

Трети глупавото се самораздава,
почти до забрава,
отдава дори и онова,
сакралното, “свещеното от сърцето”,
което се не дава.

Четвърти “познавателно се извисява”
и взема ли, взема
“висши” мисли, измерения и нива –
“доказва” как открил е
“тетраедърното” си тяло от светлина.

Пети вече петмерно си вибрира,
Шести – самотно и плахо си искри.
Седми е права, незрима линия от звезди!
Осми – чисти ли, самопочиства и чисти!
Девети пък по религии безпаметно търчи!

Десети – тайно в необозримото наднича,
Единадесети опрощение кротичко си чака.
Дванадесети – в център на сфера се върти,
Тринадесети пък умее да те възкреси...
И още, и още... Някой пък вече си левитира!

А, ЕДИНИЯТ – Всепроникващият –
Който няма ни Име, ни Място, ни Лик,
а е навсякъде и във всичко,
ВЕЧНИЯТ, а отхлърлян, СТОИК–
мълчи..., уморен от човешката гълчава.

Навярно смутен е – от всеки вик
за апокалипсис, анатема, осиянения и вяра,
и ужасен е - от човешкия навик,
сякаш самопрераждащ се в дните –
за глад, за драма, за имане, за величие и за слава.

И навярно изумен е -
къде изчезнал е Неговият подтик –
заложил в човешките същества –
от който да са доволни, всеобичащи,
благородни, милосърдни и “светещи” от добрина...

А някъде... или навсякъде,
а навярно и Тук – любовта си блести
над душевния ни и духовен боклук...