автор: severianin

Край на смеха.
Разотиват се гостите.
Беше им весело, топло и мило.
Мазно лъщят по чиниите костите,
дългите фасове с ярко червило,
греят покривките с кървави дири –
всъщност разплискано вино червено...
Тръгват си гостите.
Те се прибират,
външният свят се сбогува със мене.

Мисля с тъга: разпилял съм приятели,
близки, роднини – незнайни и знайни,
май разпилях на живота си ятото –
в мен разотиват се дните нетрайни.
Знам, разотива се времето.
Гости сме,
всеки си тръгва накрая полека.
Сбогом, живот!
Не умувайте, просто е –
днес разотива се всичко и всеки...

Тъй разпиляват се в мене сезоните,
даже и късната есен поема,
нямам надежда света да догоня –
май разотива се моето време.
Нямам илюзии, няма я силата,
сам непознат – с непознати живея,
скърца перото ми,
свършва мастилото,
привечер вече отдавна не пея.

Спомени имах – тях също ги няма,
всичко е плоско и всичко е сиво.
Танците свършиха.
Няма измама –
аз самият се разотивам.