автор: verysmallanimal

- Разкажи ми нещо.
- Искаш ли да ти кажа какво правихме вчера? Не е кой знае какво, но...
- Не, не. Нещо, което не сме правили, което никой не е правил.
- Приказка?
- Мммм, да, приказка. Някой правил ли е нещата, за които се разказва в приказките?
- Да ти кажа, не зная. Някои звучат така, сякаш са нарисувани с жълта боя върху камък – не много ясно, не и красиво, но като че е истина. Някои пък са много красиви, но усещаш, че разказаното никога не е било.
- Объркващо е.
- Да, малко. Сигурно защото се опитваме да преразкажем света.
- Защо? Грозен ли е?
- Не, не, че е грозен, а така...То е като да се чудиш какво ли ще стане, ако...ако стане нещо друго. Защото ние винаги искаме да е различно. Отказваме да живеем истински, отказваме дори да умрем истински.
- Не обичам, когато говориш така. Може ли да се живее на ужким?
- Да, в приказките.
- И всичко в тях е по-хубаво?
- Не винаги. Понякога е по-лошо, много по-лошо. Понякога са ужасни. Но аз няма да ти разказвам такава приказка.
- И са измислени, защото искаме да е така? Да е страшно?
- Може би. А може този, който разказва да иска да се освободи от страховете си, да ги извади на светло.
- Страховете умират ли на светло?
- Умират – повечето от тях. Но има и други, които се раждат отново – много упорити са. А може пък на нас да ни харесва да сме малко уплашени. Мисля си, че сами измисляме някои от тях.
- Това е глупаво! Не искам да измислям страхове, не искам и ти да измисляш! Обещай ми!
- Знаеш ли, не го правим винаги нарочно. Като онази игра с ръцете, които хвърлят сянка върху стената. Забавно е, но понякога сенките оживяват и се протягат към теб – като сянката на куче, помниш ли? Ти малко се стресна, когато пламъкът трепна и сянката започна да се движи.
- Да, страшно беше – сякаш искаше да слезе от стената и да ме изяде. Значи искаме да ни е весело, но не знаем как? Защо се смееш?
- Защото май е така – каквото и да направим, накрая някой слиза от стената и иска да ни глътне. Сенките по стената не винаги са сенки от ръцете ни, понякога са сенки на мислите ни. Изправи се малко, да ти дам вода.
- Не искам вода сега. Разкажи ми.
- Добре. Имало една река – не много голяма, не и малка. Извирала изпод малък камък и се протягала напред и все напред – никой не знаел къде отива и имала ли край. Реката минавала през гори и поляни – тиха и спокойна – и носела слънчеви петна и сенки на дървета. На други места издълбавала планините и шумно скачала в деретата, бяла и пенеста. На едно място, където правела голям завой през гората, на един плосък камък седял един човек...
- Друг човек ли?
- Да, друг. Той седял, потопил краката си във водата и се радвал на слънчевите зайчета, които подскачали по малките вълнички на реката. Харесвало му да слуша бълбукането на водата покрай камъните и коренищата на дърветата, които растели по брега. Харесвал му допира на хладната вода, радвал се на водните кончета, които се стрелкали през леката мъглица над водата. Реката също го харесвала – галела ръцете му, когато се наведял да пие вода и тихо шепнела гальовни думи, които той не разбирал, но му звучали като музика. И после...
- Реките говорят ли? С думи?
- Да, говорят. Само трябва да се вслушаш.
- Искам да се вслушам някой ден...Защо млъкна? Очите ти са тъжни – мъчно ти е за реката ли?
- Малко, да. Слушай – човекът седял на брега и се чудел какво ли е отсреща. Смятал този бряг за свой, но искал и другия.
- Не е ли същото? Мислех, че от единия бряг се вижда другия, а там е същото.
- Почти същото е. Бреговете може да се различават малко, но реката е същата. Но ние не вярваме. Не вярваме и искаме да знаем. А и да имаме.
- Да имаме какво? Много брегове на една и съща река?
- Нещо такова. Та човекът решил да построи мост през реката. Мостът я хванал като в щипки и човекът вече имал и двата бряга. Преминал отсреща и погледнал реката...а тя се била вкаменила...
- ......................
- Не плачи, това е само приказка. Хайде, не плачи, моля те. Искаш ли малко...
- Не искам! Ти ми обеща хубава приказка, а сега...
- Ами хубавите ги знаеш вече – за принцесата в големия замък и красивия принц, който...
- Стига! Тази е глупава, не я искам! И ти не си виждал принцеси в замъци, казвал си ми!
- Не съм. Може би е било отдавна и приказката ни припомня онова време, кой знае. А искаш ли за мекия, прашен път, който се виел през цялата...не, тази няма да ти хареса.
- Ако е тъжна, няма да ми хареса. Може ли една приказка да е весела и истинска едновременно?
- Трудна работа. Като си помисля, истинските са все тъжни. Като онази за дъжда и дупката, в която човекът го хванал, помниш ли я?
- Помня...затова ли дъждът сега е черен?
- Е...сега е друго. Но може и затова да е – направихме така, че...
- Да, да, знам! И за дъжда знам, и за птиците, дето все ги рисуваш, и за онова, как беше...зеленото?
- Трева?
- Аха, трева.
- А, сетих се – ще ти разкажа за звездите и за каменните кълба, дето се въртят около тях, искаш ли?
- Не знам...има ли хора там?
- Със сигурност има на някои. Но са много далеч.
- Много хора? Не като тук? Защото тук няма други, така си ми казвал. Казвал си ми, че сме последните...
- Да, мисля, че сме последните. Не вярвам да е останал някой. Поне не наблизо.
- Самотно ми е, а на теб?
- Като съм с теб и когато гледам звездите, не ми е самотно...не много.
- А може ли...може ли да има приказка, която е и хубава, и весела и...и може да стане истина? Такава в която дъждовните капки са прозрачни и карат реката да бучи и пътят да не е прав, а да кривуличи, без да пробива планините? И после...и после звездите да са много и ние да виждаме хората, които се въртят около тях на техните каменни кълба, и те да ни виждат...и да сме много, да се смеем, потопили крака в реката? Мисля си за приказка...приказка, в която някой идва...някой, дето разгонва сенките по стената...И няма вече да сме последните... А, може ли, може ли? Кажи ми! Защо мълчиш?! Няма ли такава приказка? Няма ли?