автор: atiragram

СЪРЦЕ

Не е разказ, нито есе, а опит, за описание на Сърце!
2004 г.

Понякога искам да се разкъсам! Вътрешно! (Външно съм си цяла, спокойна и невредима!) Имам усещането, че отвътре ми израстват обриви! По сърчицето ми! Ситни, плътни, всеобемащи обриви! И непоносимо болезнени!... Деформират сърцето ми, а то се гърчи и стене! И започва да блъска хаотично! В някакво безритмие! В някакво свое безумно клокочене! В периодични, отмерени спазми и еднакви конвулсии, в чернокървави пръски!... Натягат се клапите му! Напрягат вените! Втвърдяват ги! Усещам ги като стоманени камшици!... Това състояние побърква сърцето ми! Побърква и мен! И трябва да стигна до обрива! И да го разкъсам! Със зъби или с нокти! Вътрешни! За да ми олекне! И за да усетя себе си! Нормалното си пулсиране, спокойния си ритъм, и топлия си дъх на издишване... Или... не бива да минавам близо до просекиня, седнала на пътя, в ледената киша, залъгваща полуголото си бебе с безмлечна, провиснала гърда...
Понякога ми идва да пищя! Вътрешно! (Външно – съм “отнесена” или усмихната!) Имам усещането, че гърлото ми е стегнато от чугунено менгеме! Или... стегнато от строг нашийник, с много остри, допълнително заострени метални шипове! Те ме пробождат като свредели! Дълбоко, дълбоко! И към мозъка, и към петите! До дъното на съществото ми! Врязват се през сърцето ми и то се свива, свива, пресъхва... После изригва, скрито, в изгаряща ме сълза! И аз пищя!
Вътрешно! Като разцепена съм! Защото нямам смелостта да извикам на глас?! Не! Имам я! Пустата му смелост! Но тя на никого не е нужна! На никого “не ще” да послужи!... А и няма кой да ме чуе...
А и моят пронизващ писък с какво ще помогне? И на кого?!...
На майката, с убит син в Кербала! На тази, която няма левове за буквар на детето си? Или на онази, галеща в скута остатъка от рожбата си. Продала и палтото си след поредния му наркотичен глад! Или на другата – изоставила детето си – разкъсваща се от болка, отвратена от себе си... Или... не бива да “изригвам” от чуждата мъка, а да благодаря за всеки ден, който Бог ми е отредил! Да бъда Тук... Такава, каквато съм... Каквато заслужавам да съм...
Понякога ми идва... да ме няма! Вътрешно и външно! (Макар че външно съм си все същата – тромава! Пък дива!) Искам да не ме виждат! И да не ги виждам! Човеците! Да не ми говорят и да не им говоря! Да не ме чуват и да не ги чувам! Да не ме разбират и да не ги разбирам! Да не ме усещат и да не ги усещам! Защото не желая, повече и постоянно, да се питам – имат ли сърца? Човеците!... Уморих се да чувствам! И да ме боли! Вътрешно! Сърцето ми да е като пропукан кристал! Сякаш всеки миг ще се раздроби! Ще се пръсне! На милиард кристалчета, обагрени с капчици кръв!... Уморих се от търпение! И много да ме боли! И вътрешното – да ми променя външното! Лицето ми – в сбръчкано и грозновато! Устните ми да провисват в ъгълчетата. Очите ми да помътняват и да потъват в тъмни кръгове! В ушите ми да бучи ехо, от нечие страдание, от което чак мислите ми да настръхват... Уморих се от смирение! И присъствието ми да излъчва болка и тъга! И самата аз да не мога да се позная! И да се проумея! И да се понасям! И как да се обичам, когато нямам Силата, с която да “надвия” отчаянието? Чуждото, което става мое! И... Рухвам, от емоцията! Не мога да се събера в едно! С външното си и с вътрешното! Заради страданието на другите! И предпочитам да ме няма... Или... не бива да се поглеждам, с “призмите” си, в огледалото. Също и в тъжни, жлъчни или алчни очи! А да чувам и чувствам само своя си пулс. Да разбирам и усещам “достигнатите” си мисли, собствените и... да гледам само в идното, и в небето. И да мисля с надежда и с любов за бъдното!
Понякога успявам... Понякога не!... Почти същото е – като нагоре-надолу... или обратното! Напред-назад... или обратно! Почти същото е като земните полюси! И като плюс-минус! И като Изток-Запад! Почти! Но не е същото. Животът е създал посоките. Аз – трябва да направя Избора! Моят! Над който имам някакво мижаво, нищожно право! Нагоре ли да тръгна? Или надолу? Дали да тръгна напред, което ще ме доведе много назад, или само до вчера... Или да постъпя обратно. Да тръгна от много назад, през Забравата, през скътаното в Паметта, да мина през Вчера и да се устремя стремглаво напред! Към Изгрева на Утре! Което уж правя! С ума, дланите и сърцето си... Душата ми и Духь ми си знаят “работата”! Лесно им е! Побутват ме, понякога ме поразтърсват. Изчакват ме... или само (тъжно) ме “наблюдават”. И... докъдето стигна. За колкото, и за каквото съм нужна! И докъдето ми е “драсната чертата”! Кекавата ми земна “пунктирка”! Незнайният ми бледен щрих, от Всемира! Прашинката, аз – чепата, объркана, тиха, непомнеща и остра – сънуваща някъде по спиралите на Вечността. И колкото и да се самонаказвам и самоунижавам – с празнодумни думи, от хилави или “нездравословни” мисли – щом присъствам, тук и сега, означава, че трябва да присъствам. Но! Както трябва да бъде! Както е необходимо! Това не е мой избор – “да бъда или да не бъда” днес...
Но, може би е бил?! Винаги! И си е мой избор!... Може би – преди, и много преди, и още много по-по-преди – съм “правила” все неправилни избори. От многото възможни. И се връщам Тук, за да мина през всичко! През неизброимите падове или върхове на битието. През плътта на раси, през различни времена и нрави, през взривове от чувства... Или... в градината си, не бива първо да изкоренявам троскота, а след това да поливам момините сълзи..., а обратно!
Понякога пея! Вътрешно! (Външно – съм тиха. И пея фалшиво.) И имам усещането, че отвътре ми израстват криле! Ангелски! Не! Архангелски! (Ангелските ще са ми малки!) Гигантски, пък ефирни, всепътуващи криле! И забравям, че имам сърце. Клетъчната ми помпа, с неопределен срок за годност, и без гаранционна карта! Клетъчната помпа, която ме задържа тук, на Земята. И с някакво свое своенравно клокочене, и с една от дъгите си, невидима за ехограха – сърцето ми “дава” силата и тоналността на живота ми. Тоналност за вътрешната ми песен, с която мога да “литна”, и с която мога да изтръгна от себе си дори и спомена, и корена на злото... И запявам! Запявам, вътрешно,
в гама “до безкрай”, в седмолиние от звезди и ключ сол “Ореон”, за да уловя такта на Вселената, и да се слея с Химна й, и да се разтворя в Нейната неизмерима любов. Да се гушна в скута й, и да усетя пулса й, и ритъма й... и да бъда самата аз любов... и все мълвя: аз съм любов...
И тогава, в двете си длани, неръкотворно, омесвам тленното с нетленното! Омесвам ги, като хляб от житно брашно, и на всеки “земен” давам къшей, от моя хляб, за да не изпитва, всред всичките си страхове, поне страх и от глад... Или... не бива постоянно да бягам, “ежесекундно”, като посаждам, в своите небеса, само символи, и само в синьо-бели цветове! А да рисувам дивното тайнство на светлината в зелено, алено, диамантено, златно... , ако ми е “дадено”, разбира се.
Понякога се радвам. Вътрешно. (Външно може и да изглеждам тъжна.) Имам усещането, че отвътре съм огромна и огнена. Изпълнена съм от Човек, който никой не може да види, и никой дори и не подозира, че е в мен. И никой не може да ми Го отнеме. Този вътрешен Човек е от моето Цяло, тоест, Той е моята същност – светла, безкрайна и ласкава, тоест, Той е мен, и аз съм Той! И не може да бъде обиден или пък наранен – нито с мълния, нито с градушка, нито с ръка, нито с очи, нито с мисъл, нито с дума... Защото Той е – огромно, огнено Сърце – от Любов! Моето невидимо, неранимо и нематериално сърце, на моя вътрешен невидим Човек.
И забравям колко съм зависима от биологичното си крехко сърце, което ми е необходимо, за да се събуждам от сън, да тичам, да се крия или да се показвам. Да катеря върхове или да пропадам, да галя или да свивам юмрук, да се усмихвам или да стискам зъби... Докато стигна до поредния си житейски край, започнал началото си от отрязването на пъпната ми връв. От онова малко възелче – наречено раждане, тоест, от появата на поредната ми временна опаковка, за вътрешния ми Човек... Или... не трябва да гледам влюбените, когато отдадено и невиждащо се целуват... Всяко нещо си е за точното време.
Понякога мечтая. Много вътрешно. И се усмихвам. (Вътрешно и външно!). Представям си как вътрешният ми Човек се “разширява” и се разстила на стотици метри около моето тяло. И всяка болка от човеците изчезва – и вътрешна и външна. И всичко грозно, нечисто и страшно - мигом се преобразява. И всяка мъка или тъга, всяко зло и всичко пошло се разгражда, до цвета на веселието и на радостта – до бяло, до по-бяло, до най-бялото... И аз тръгвам, бавно и невидимо, по улиците на моя град, а кварталите, около мен, стават различни, като нови! Домовете засияват от обич и чистота, от любовта, която излъчва вътрешния ми Човек, който може всичко.
После обхождам и села, и градове, и държави..., ливади, планини, морета, океани... обхождам всичко, до най-дребното – буболечица, тревица и пясъче, а след вътрешния ми Човек остава само нежност и светлина, сияйна, и спокойна, смирена добрина... И биологичното ми сърце пърха от сътвореното чудо, от неуморното мечтание, Животът и Светът – земен или неземен, да са само прекрасни, което тук, при нас, обикновено е наричано: “шантава фантазия или смехотворен блян”.
Или... не бива да заспивам преди полунощ, защото, в съня ми, идва този сън... неземен и чист... и не мога да кажа, дали той идва в мен или аз отивам в него... и не зная, кое е реално и кое е нереалното.
Понякога се питам, как е възможно човешкото малко сърчице да е най-важното "нещо", и най-огромното, и... най-недостижимото!
И, когато живеем само с биологичното си сърце, не понякога, а винаги, но по различно време, и различно място, стигаме Там! Някой го наричат Отвъдното!
А аз желая да живея и с “божественото” си сърце.

(След "цели" седем години и малко дали съм станала по-неразпиляна?!)