автор: nikoi

Ей тъй, напук на дантевия ад
надежда всяка в себе си носете.
Животът е побъркан маскарад,
през който все се правим на заети.

И ни заемат черни дълбини,
в които ни се давят цветовете.
Напук на пропасти и низини
душата си във шепичка пазете.

Животът е марионетна глъч.
Антракт ни е смъртта. Но разберете-
ще има други действия. По лъч
от светлото край себе си вземете.

И сигурно, преди да спре за нас
небесния прожектор режисьорът,
сърцето-сцена ще съзрем в анфас.
А то ни преоблича като хора.