Пет жени - наранени от един мъж.
"Утопия"
- Много си красива!
- Ти също!
Ти също си красив - особено когато ме гледаш с онзи ледено студен поглед, от който ме побиват тръпки. Дори когато ми говориш с любимия си ироничен и подигравателен тон колко много си ми дал, а не си получил нищо от мен в замяна - пак си красив. Имаш само един недостатък - че забрави обещанията си за щастие и любов, с която да ме обграждаш, обещания, че пламъкът в очите ти никога няма да угасне, а сега вече го няма. Сега всичко е свързано със секс. Даже пламъчето в твоя поглед се разгаря само докато сме в леглото и макар то да е просто някакво бледо подобие на пожара, който преди виждах, е толкова болезнено усещането, когато той се появи отново в теб. Всяка твоя целувка, всяко докосване е като клада, на която съм осъдена да изгоря.
- Още ли ме обичаш?
- Естествено, че те обичам!
"Естествено, че те обичам!" Ха-ха, защо ли го казах, след като не го чувствам? Може би просто навик? Жалко, че и ти не можеш отново да стоплиш сърцето ми, макар и само по навик!
Ето те, тръгваш към банята, подхвърляйки ми отново своя студен поглед, лишен от какъвто и да е блясък. Но и защо ли да ме гледаш с фалшива обич вече- нали креватното ни упражнение приключи и няма заради какво друго да се хабиш! Сега ще влезеш в банята, за да се изкъпеш, да измиеш спомена от мен и аромата на кожата ми, а преди толкова обичаше това ухание... Де да можех и аз така да залича спомените ни от душата си, да премахна болката от илюзията, която ти и другите нарекохте любов. За мен обаче това не е нищо повече от един свят, изграден от фалш и лицемерие - нереален свят, съществуващ единствено в представата на болните мозъци, жадни за капчица нежност и океан от разврат. Преди и аз вярвах в любовта, но благодарение на теб видях истината - ето още едно нещо, което си ми дал. Как ли ще поискаш да ти се отплатя? Вероятно с още едно изчукване? Да, вероятно ще се случи отново - по навик...
- Кога ще се видим пак?
Поне да ме беше погледнал с тъпото си ледено излажение, докато ми задаваш този въпрос. Вместо това предпочете да облечеш дрешките си и да застанеш на входната врата, чакайки да ти отключа и да си тръгнеш...
- Може би утре?!
А може би никога! Отключих, ти се качи в колата и замина... В стаята ми остана погледа ти - ледено студен - заедно с онзи глас - подигравателен и ироничен... Огънят в камината беше загаснал... Студът нежно ме прегръщаше...