Бях много млада когато родих едно мъничко, черничко, дългокосо, ревящо момченце. Нарекохме го Пламен, не на баби и дядовци, а защото искахме да бъде пламъчето на живота ни.
За пръв път майка ми, иначе храбра жена, като го видя колко е малък се поизплаши. Една съседка каза да му сложим бутилка с топла вода до крачетата. Претопляхме бутилката на електрическата печка. В улисията я забравихме и тя избухна като бомба, покри цялата стая, включително и бебешкото кошче със стъкла. Слава богу никой не пострада. Чувствах се виновна, много виновна.
Бебето ревеше непрекъснато. Баща му, за да го укроти, го люлееше силно в кошчето, с което спомогна за наместване на мозъчните му клетки.
След като почти 2 месеца никой в къщи не беше спал, Пламен започна да прилича на човек и поутихна малко. Не за дълго обаче. Започна да не си държи главата изправена. Много ме боля когато му взеха кръв за изследване от петичката. Оказа се просто рахит. Добре че идваше лято и все още нямаше озонова дупка, та печенето на слънце бързо го оправи.
После заминахме за Русия да продължим образованието си. И Пламенчо остана бабин и дядов. Но пък отърва ранното ходене по детски градини и непрекъснатото боледуване. Имах пълно доверие на моите родители, че детето ще бъде добре гледано и научено на много неща. Не се чувствам виновна за тези години.
Когато го взехме на 5 годишна възраст имахме едно здраво и хубаво многознайниче. Когато си обели носа очуди доктора като попита: „Сега с какво ще ме намажете, с нифуцин-гел ли?” Знаеше много, интересуваше се от всичко. А аз не се жалех да му обяснявам каквото питаше. Така на 5-6 години той знаеше устройството на лазера, електронния микроскоп и как растат кристалите.
Трагедията настъпи, когато трябваше да тръгне на детска градина. Стискаше ми здраво ръката и не заплака, само ме гледаше с огромните си черни очи. Чух писъка на малката му душица: „Защо?” И още: „Всички ли майки трябва да работят?”, „Защо все мене ме вземате последен?” Чувствах се виновна, но какво можех да направя, с една заплата на млад научен сътрудник не се живееше.
Училището спаси Пламен от изстъпленията на детската градина. Имаше пълна свобода да прави каквото си иска докато се върнем от работа. И тогава започна да развива научните си интереси. Един ден намерихме една надупчена електрическа крушка. След малко изровихме игла, тръбичка и свещ. Двама учени едвам се сетихме, че нашият многознайко си е направил „горелка” от свещ и така е разтопявал стъклото на крушката. Примряхме от страх, но не му се карахме, само му обяснихме опасностите и как да се пази.
Беше в първи клас, когато беше приспособил един стар грамофон, топка облепена с огледалца и лампа за Новогодишна дискотека, с която забавлява цялата компания.
Не беше много емоционален, по-скоро беше рационален и критичен, За 8-ми март беше написал в съчинението си: „Майка ми е с кафяви очи и с кафява коса. Понякога си оставя дълги нокти, с които ме драска”. Взех си бележка. Пак в началното училище написа разказ за пътуване до далечен остров. Като го попитах защо реши да пишеш, той сериозно отговори: „Искам да стана известен, нали писателите са известни?”
По същото време за пръв път прояви уплаха. Беше сънувал, че става революция и навън плюшят знамена. Повика ме и се гушна в мене. Успокоих го, че това са неща само от филмите, но ми стана драго, че е потърсил моята утеха.
Трябваше да му се извадят сливиците. Детето не гъкна, нали беше научен от дядо си, че мъжете не плачат и търпят болка. Даже на 3 годишна възраст като го водехме на море и му пареше на крачетата, с гордостта на малко мъжле заявяваше:” Пари ми, но търпя!” Ваденето на сливици обаче е сериозна работа. Беше като бито кученце, само гледаше жално с големите черни очи.
Ах тези очи... Децата му бяха дали прякор Суни, защото гледал като лъвчето Суни от детското филмче. Казват, че петлите нападали деца с блестящи очи, страх ме беше като ходехме на село. Но тези очи ставаха все по-късогледи. Той не се усещаше, но сядаше все по-близо до телевизора, така разбрахме. Преживяхме го като тежък удар. Добре че това се случи преди да му купим компютър. Иначе и до сега щяхме да обвиняваме техниката за неговото късогледство.
И така, високотехнологичното момченце, случило с родители, особено с баща, се сдоби с компютър, последен модел от 80-те години и като седна пред него, до сега не е ставало. На 14 годишна възраст започна да програмира. До сега не сме наясно това осенение с више ли беше или психическо отклонение.
Бяхме много горди с неговите постижения. Влезе в Националната математическа гимназия без частни уроци. Беше основна фигура в отбора по информатика. Разнасяше компютри и китари, беше се увлякал от хеви метал, караше ски и колело. Опитваше се да настигне една професионална колоездачка в парка, но не успя. Трябваше да го утешавам.
После той трябваше да ме утешава като му казах, че ще се развеждаме с баща му. Чувствах се много виновна, но той ми даде сила и смелост да го направя. Прояви невероятна зрялост за възрастта си.
После отново го подложих на изпитание като постъпих в болница за задържане на бъдещото му братче. Никога няма да забравя реакцията на Пламен, когато разбра причината „Така кажи бе майко, а то се бях изплашил какво ти е”-каза той и ме целуна. Два месеца по-късно без малко да изтърва бебето като ми съобщиха, че Пламен е бил нападнат и бит от антиметалисти, нали носеше фланелки с надписи на Металика.. Чувствах се отново виновна, знаех, че това ще оформи неговото решение за заминаване при баща си в Америка.
Пламен беше вече студент, приет в Софийския Университет без конкурс, с второ място от Олимпиада по информатика. Беше гладната зима на 1990. Все още имахме пари, но нямаше нищо в магазините. Чувствах се отново много виновна.
И така Пламен замина. Пишеше рядко, но дълги писма. Умеех да чета между редовете. Първото му впечатление от американците беше че са луди. Не можеше да намери приятели. Започна колеж, който го върна две години назад в развитието му.
Бях много ангажирана с бебето и нямах време да плача. Но и това се случваше, например, когато се припознах на улицата в едно слабо и дългокосо момче. Затичах се след него и а-ха да викна „Пламене, ама ти кога си си дошъл?”
Пламен си дойде чак на третата година, заедно с приятел-американец. Имаше прогрес в адаптацията. След още три години си дойде пак и след още три аз отидох да го видя. И така за 10 години се видяхме 3 пъти. Това оформи и моето решение за заминаване. Пламен направи петиция за всички от новото ми семейство. Един колега каза:”Не всеки би го направил”.
Плаках когато с оскъдните си студентски средства ме заведе в НюЙорк на панорамен ресторант и после на Гранд Каньон.
Пламен се изучи до най-високото ниво-доктор на науките. Стана съсобственик и директор на софтуерна фирма. Започна да печели добре и при второто ходене на Гранд Каньон летяхме с хеликоптер. Бях много горда като завърши курсове за пилот на самолет. Бях много щастлива да карам неговата червена Дейтона, спортен модел. Бях много горда когато политическият и бизнес елит на Небраска дойде на откриването на фирмения му офис.
Плаках от мъка, когато момичето, което той харесваше се омъжи за друг. Плаках, от радост, когато друго, по-хубаво и по-добро момиче го хареса. Бях много щастлива когато се ожениха и направиха чудесна сватба.
Плаках, когато трябваше да напусне фирмата, която беше създал с толкова труд.
Бях много горда когато прочетох резюмето му от 6 страници, което нямаше как да се съкрати. Много се радвах, когато веднага го взеха на същата длъжност в по-голяма и перспективна фирма.
Така са майките- плачат ту от болка, ту от радост и през купищата трудности, вина и страхове, ако достигнат звездни мигове, са истински щастливи!
Тия дни Пламен ще навърши 40, както се казва „на попрището жизнено в средата”, постигнал повече отколкото някои хора за цял живот, опора и гордост за всички.
Честит юбилей, синко! Да си жив и здрав!
Една щастлива майка