автор: secret_rose

На Ваня Маркова


След миналата есен заваля
едно студено, тихо безсезоние.
Очаквах зима, а до мен боля,
до мен измръзна белият й спомен.
Кристална пустота се заледи
и в нея малко пламъче помръкна,
изгасвайки и сетните следи.
Тогава и словата ми замлъкнаха.
Тогава се развих - листенце смут,
останало под пейчиците в парка,
в ръждивия нюанс на сух вермут
с изронения глас на стрита арка
от минали, заснежени поля,
изпъстрени със стъпчици и песни.
Не мога да я пиша... Изболя.
В душата ми живее само Есен.

________________
С извинение, че остсъствам...