автор: geostal

Млад бях тогава, наскоро се бях оженил, ама страстта ми към риболова не ме оставяше. Живеех, а и живея в град, разположен на двата бряга на река Марица. Обичах да ходя за риба и лете, и зиме. Имах си постоянно място:едно тихо и спокойно заливче, достатъчно широко и дълбоко, удобно и за дъно, и за плувка. Отстрани две върби къпеха клони, целувайки водата. Реката, спокойна и ленива, носеше водите си, зеленикавомътни.
Беше август, съботен ден, приготвих си такъмите, бях решил да отида от сутринта и да стоя цял ден, любувайки се на тишината и спокойствието около себе си. Отидох с две въдици, винаги мятам една на дъно за нещо по-едро и една на плувка, като дребните каракуди и червеноперки си ги пусках, достатъчна беше тръпката от улова. Заредих дънната въдица, хвърлих захранка , метнах я навътре на границата между тихата вода и течението, сложих звънчето и метнах въдицата с плувката.Седнах на столчето, слънцето галеше с топлината си водната повърхност, времето тихо и спокойно,обаждаше се някоя жаба, след нея друга и после жабешки хор, след това пак тишина. От време на време някоя змия приближаваше брега, търсейки храна, но като ме усетеше, се потапяше и изчезваше.Диви патици се обаждаха някъде по-надолу по течението. Реката беше пълна с живот, на места тиха и спокойна, на друго място бързей, силно течение с чакълесто дъно, на друго място фин речен пясък, имаше и такива места, които ставаха за плаж.Седя, чакам и гледам плувката, като от време на време изтеглям да видя дали на куката има стръв, понеже имаше и много дребосък, който я изяждаше, без да се усети. Отиваше вече към обед, нищо особено, бях хванал няколко средни червеноперки, когато изведнъж звънчето на другата въдица иззвъня, кордата се опъна и после отпусна, скочих с разтуптяно сърце. Бях вадил преди шаран и сом, имаше средни екземпляри, но понякога по средата на реката се чуваше силен плясък, което означава, че имаше и големи риби. Действително нещо се беше хванало на въдицата, навих малко макарата, тежко вървеше, но нямаше къде да иде, само да го поизтощя рибето, ще го докарам до брега и ще го сложа н кепчето. Започна да шари, наляво-надясно, после нейде запъна, пак отпусна, половин час вече го мъчех, скоро щеше да се предаде и изведнъж нещо затегна. Навивам, не мърда, ще скъсам кордата, отпуснах малко, мисля си, че хитрецът се е заврял нейде, готов да му скъсам устна, ама да отърве тигана. Пак навих, не мърда, отпуснах – не мърда. Явно нещо съм закачил на дъното, някой дънер или боклук. Ще навивам, пък каквото ще да става, макар че никак не ми се късаше кордата. Защо пък да не вляза да я освободя, бях го правил и друг път. Отидох по-надолу по реката, навлязох по течението, където беше до коляно, тръгнах нагоре, за да изляза до заливчето, постепенно водата стигна до кръста и заплувах. След трийсет метра стигнах мястото, където беше закачена въдицата ми. Беше дълбоко до гърдите ми. Държейки кордата, с крак опипвах дъното и както предполагах, стъпих на някакъв дънер, явно течението го беше докарало тука. Трябваше да се потопя, за да хвана куките и ако мога да ги извадя от дървото, явно риба нямаше. Потопих се веднъж, бръкнах, дръпнах , но не успях. Втори път се потопих, с едната ръка повдигнах леко дървото и го завъртях, защото куката беше някъде отдолу. Трети път се потопих, напипах куката, напред-назад, поразклатих я и я освободих, дънера го избутах към течението на реката. Върнах се на брега и си изтеглих въдицата, но куката тройка се беше изкривила, а на едната стоеше парче рибешка устна, значи все пак е имало риба, но се е завряла под дънера и при дърпането съм и скъсал устната, а другите куки са се забили в дънера.Щях да зарадвам жена си с едра риба, но нямах късмет. Изведнъж почувствах, че нещо по ръцете ми липсва, нещо с което никога не се разделях…липсваше ми златната халка на дясната ръка. Никога не я свалям, значи не може да е вкъщи, значи е….Мамка му! Вбесих се, такъв карък, за една кука да си загубя халката, вероятно се е изхлузила при потапянето и работата ми с тоя мръсен дънер.Да загубиш халка е лоша поличба. И как да обясня на жена ми…Егати тъпата история! Събрах всичко и си тръгнах, мрачен и ядосан на себе си. Прибрах се вкъщи, жена ми я нямаше, явно с приятелки на следобедно кафе, почистих червеноперките, изкъпах се и легнах да си почина. След час жена ми си дойде, изпържи рибата, наляхме си по чаша бира и седнахме. Тя ме похвали за улова, попита ме как съм изкарал, интересно ли е на реката, има ли и други като мене, а бе интересува се жената, не е безразлична към хобито ми. Аз и казвам, че там се разтоварвам от динамиката на времето, почивам си, тонизирам се, пък и риба нося, а тя е полезна за здравето, обещах и, че някой път ще и донеса голям шаран или сом и ще ме публикуват в местната преса, ще ме снимат, ще стана най-популярния риболовец в града и съседките ще завиждат какъв мъж имаш. Тя се усмихваше лисичи, но в очите и видях скрита ирония. По едно време стана сериозна и ме загледа втренчено.”Мило, къде ти е халката?”-рече ми. Ама че наблюдателна, раната ми още е прясна, а тя направо сипа сол. Какво да я лъжа, казах и истината, без да спестя нищо. Не се развика, не ме нагруби, но онова, което прочетох в очите и, ми беше предостатъчно…”Жалък глупак!”- цял месец не ми говори, наранена и обидена, че така безотговорно съм постъпил. След тоя случай няколко месеца не посмях да отида за риба –едни от най-хубавите есенни месеци за риболов, но наближаваше Никулден и беше време за изява, а и месецът се случи топъл и сух.
Една събота жена ми отиде при майка си, щеше да се върне чак вечерта, грабнах такъмите и зажаднял се отправих към моето място.Хубав ден се случи, не е като през лятото, но по обяд температурата достигна петнайсет градуса , сухо беше, нито дъжд беше валял, нито сняг. Моето място си беше същото, само върбите бяха вече с оголени клони и умислени се бяха надвесили над водата. Реката все така монотонно течеше, отразявайки декемврийските слънчеви лъчи. Душата ми трепетно пърхаше, че отново съм тук, бях дошъл с две въдици за дъно, ако ще е риба, риба да е. Ако не хвана, ще мина през пазара и пак ще отпразнуваме Никулден. Хвърлих и зачаках, захранката също беше добра. Седях и се наслаждавах на тишината, на слънцето, на водата и изпаднах във философски размишления за природния кръговрат, за житейските обрати, за късмета, за печалбите и загубите и т.н.
Беше вече два следобед, още два часа и трябваше да се прибирам, защото денят е кратък. Силен звън и кордата се изпъна, а пръчката се огъна до счупване. Скочих светкавично и засякох. Удари нещо тежко. Сърцето ми заигра, стисках пръчката и навивах, онова се дърпаше, ама явно беше захапало здраво. Сега ще си поиграем и накрая ще ти видя муцуната край брега, приятелю…така да знаеш. Не трябваше да го изпускам, трябваше да се реванширам на всяка цена. Струйки пот рукнаха по врата ми, но борбата продължаваше вече половин час и по едно време усетих, че онова нещо омаля и взе да сваля гарда, взе да губи сили, почнах да набирам, не се противеше, бях го подчинил, сега оставаше само на брега да не допусна грешка, защото трябваше с една ръка да държа въдицата, а с другата да го подхвана с кепчето. Навивах плавно, наближаваше брега и видях голямата му муцуна – златолюспест шаран, едър екземпляр, доведох го до брега омаломощен, сложих кепчето и го вдигнах. Страхотен, заблестя на залязващото слънце, отваряйки огромната си уста, търсейки кислород от въздуха. Най-голямата риба, която бях хващал – около 10 килограма. Бях в див възторг, запалих колата и газ вкъщи, за да изненадам жена си положително. Като се прибрах, го претеглих – 11 килограма и 595 грама. Някъде към шест часа се прибра и половинката ми, а аз още от вратата и викам:”Ела да видиш какво съм ти донесъл!”- помолих я да ми помогне при чистенето, махнахме люспите, после го порнах през корема и викам на жена ми да ми даде един съд да сложа вътрешностите. Донеси ми тавичка, с кървави ръце извадих червата и ги пуснах в нея. Нещо изтропа, звънна…а аз и тя гледаме втрещено ту тавата, ту себе си – златна халка стоеше на дъното. С треперещи ръце я взех, измих я и прочетох отвътре – бяха нашите имена! Не само на Коледа се случват чудеса!