автор: petia_bozhilova

— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по- малко ме слушат пръстите!
Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено:
— Най-сетне! Можем вече да излизаме!
— Ти можеш!- изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята.- Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък!
— Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи!
— Защо шепнете?- усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора.- Вече можете да говорите спокойно.
— Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна!
— Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме.
Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката " Д-р Нина Михова, педиатър", тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице…" Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…"
Сви с в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта."Остаряхме, моето момиче!- помилва тя протритата, мека кожа.- И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там…Изглежда, че ставаме вече само за работа."
— Пристигнахме.
Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката и́. Очите и́ се разшириха и тя преглътна шумно.
Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб!
— Влизаме ли вече?- усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Детско интензивно отделение. Вход забранен!- Дайте на мен пликовете с храната. Аз ще ги нося.

Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка.
— Защо е вързан за леглото?- изохка Мара.
— Ръката трябва да е неподвижна.- поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето.- Всичко е наред.
Пейджърът в джобчето на униформата и́ настойчиво запиука. Тя натисна копчето и се усмихна на Таня, която беше станала да ги посрещне:
— Сега трябва да вървя. Седнете на тези столчета тук, до леглото. След половин час ще мина да ви взема.
Ивана остави пълните пликове на малкото метално шкафче зад вратата и послушно се сви на столчето. Погледът и́ се плъзна по лицето на спящия Росен и тя помилва челото му. Не беше толкова зачервен и не гореше така, както преди седмица. И не беше отслабнало детето, напротив! Системите, които непрекъснато му вливаха, бяха загладили бузките. За сметка на това пък майка му…
— Ти хапнала ли си нещо през тази седмица!- сопна се тя вместо поздрав на свитата до нея Таня.
— Не помня, лельо Ваня…Мисля, че ядох.
— Мислиш си ти! ..Това с мислене не става! Трябва дъвчене!
Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото и́.Мара, седнала от другата страна на креватчето, погледна укорително майка си.
— Извинявай, моето момиче!- помилва Ивана потрепващите рамене.- Аз през тези дни съм станала една такава…
Таня се отдръпна, пое дълбоко въздух и стисна здраво дланта и́.
— Ти си една прекрасна жена!- раздвижи тя устни в усмивка.- Вие просто не знаете колко е хубаво…Колко е хубаво да има някой до теб, който да ти се скара!
— Да ти оставя тогава мама за няколко дни!- подхвърли Мара.
— Няма да ме изтрае! Още утре ще поиска да се измъкне!
Таня завъртя отрицателно глава:
— Не, няма! От тук сама не тръгвам! Или излизаме с детето, или…
— Какви са тези приказки!- стисна Ивана ръката и́.- Как така няма да излезете! Толкова хора ви чакаме!
— Нинчето вчера беше категорична.- усмихна се Мара.- Животът му е вън от всякаква опасност. Но третият ви ден тук е бил…Вече са мислели как да те подготвят за най- страшното.
Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови погледа и́ и стисна успокоително влажните пръсти.
— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме гледат сестрите…Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори…Дните някак си минаваха, но нощите…След залез слънце започваше най- страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше…Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет…До сутринта налагах челото и крачетата…
Таня протегна ръка и плъзна ръка по босото краче. Детето трепна в съня си и тя светкавично се отдръпна.
— Не се измъчвай повече!- вметна Мара.- Всичко вече е минало.
— Нека ни разкаже!- настоя Ивана.- Ще и́ олекне.
— На сутрешната визитация миналия ден- продължи тихо, като на себе си младата жена- изведнъж ми просветна на очите. Нинчето донесе резултатите от последната пункция на гръбначния мозък. Не ми каза нищо, но ми се усмихна. А завеждащият отделението д- р Белоусов след прегледа плесна Роско по дупето. И на мен какво ми стана, не разбрах. Само усетих, че подскачам като жабче и целувам доктора и по двете бузи!
— Виж ти!- вдигна вежди Мара.- А той – какво?
— Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това погледна строго и ме смъмри: "Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръсната!"
— Горкичкият!- поклати глава Ивана.- В чудо се е видял! С кого да се оправя първо: с Росен или с майка му!
Мара плъзна поглед по металната стойка и иглата, забита във веничката и присви зиморничаво рамене:
— Какви хора са лекарите! От къде намират сили да се шегуват на такова място? Ето и Нинчето. Облече ли бялата престилка- не е същата!
Таня вдигна глава и я погледна в очите.
— Тук никой не остава същият.- каза тя кротко.- Минеш ли през Ада и Чистилището, вече си друг. Неизбежно е.
— Така е в болницата, моето момиче.-помилва я Ивана. Докато си отвън, мислиш, че всички около теб са здрави. Когато влезеш тук, изведнъж ти се струва, че целият свят е болен.
Таня завъртя отрицателно глава.
— Не, не е това, лельо Ваня! Тук …Тук усещаш Смъртта. Чуваш стъпките и в тъмното, край креватчето, усещаш дъха и́ ей тук, зад темето, миризмата и́ те дави и стиска за гърлото…А може би това не е самата смърт, а твоят страх от нея…Но каквото и да е То, обгаря всяка твоя клетка поотделно. И всяка клетка поотделно се събужда и изкрещява:" Глупак! Какво правиш с Живота?"
— Просто си изморена.-вметна Мара. Като излезете оттук ще се възстановиш и ще забравиш!
— Да забравя?..Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти? Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа?, Как ридах, когато прибрах дипломата си в най- долното чекмедже, сякаш човек погребвах? Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки? Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след…някога? Първо беше втората сергия, след това- магазинът, след него- новата кола и новите мебели!
— Че какво лошо има в това?- възрази Мара.- И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например!
— А, да! Спалнята!...А знаеш ли колко време не сме се любили на нея!
Мара сведе смутено глава.
— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!
— Просто ти трябва почивка!- тръсна глава Мара.- Сега си изтощена и виждаш всичко в черно!
— Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години!
— Аз те разбирам.-помилва Ивана ръката и́.- В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали!
— Нали за това си до мен!- усмихна се младата жена.- Да ми припомняш…Дано само и Георги да ме разбере!
— Вече е разбрал.
— Мислиш ли?
— Не мисля. Зная го!
— От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче.- поясни Мара.- Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце.



— Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата
Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи.
— Здравей, моето момче!- гръмкият глас на сестрата можеше. да събуди и глух.- Ставай вече, че имаш гости!
— Хайде, майчета! Термометрите!- долетя след малко гласът и́ от съседната стая.
— Кака Мара!- надигна се Росен, ухилен до ушите.- И леля Ваня!
— Чакай! Къде скочи така?- протегна ръце Ивана.
— Няма страшно!- хвана го Таня.- От вчера вече ставаме— Вече не съм ценен кадър!
Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле:
— Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ви съхраняваха пишото в сейф.
— Не можеше да става.- поясни смутено Таня.- Пишкаше в една празна стъклена банка.
— През едната ръка ме пълнят,- не мирясваше Росен- а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн!
— Искаш ли да сменим темата?
Майка му се беше изчервила до ушите.
— Дошли са ти на гости две дами.- помилва го Мара по ръчичката.- Какво трябва да им кажеш?
— На едната от тях като бебе е напишквал коленете.-целуна го по остриганата главичка Ивана.- На нея може да казва всичко, каквото си поиска!
— нека първо да приключа с тази тема!
Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си.
— След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами!
— Какво му става?- засмя се Мара.
— Уплашил се е.- тихо каза Ивана.- Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват-

Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка.
— Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид!- впери то очи в Мара.
— "Му́на синята́ки!"- усмихна се тя замечтано.
— "Му́на…" какво?
— "Му́на синята́ки" Означава "обичам те много" на езика айма́ра.
— Ай…
— Айма́ра. Местен език, който се говори в Южна Боливия.
— Ай, Мара!-ококори се Росен.- Синя маймуна такава!
Трите жени впериха поглед в него.
— Обяснявам какво всъщност е написал.- поясни той делово и добави съчувствено:
— Каква младеж възпитахме само!
Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото:
— Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата!
След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите и́ престилка." За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?"
— Какво е това на блузката ти, лельо Ваня?- погледна я Росен.- Значка ли?
— Ами, значка!- бръкна в чантата си Ивана.-
Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя
— Колко е хубаво, че кравите не летят!- усмихна се Росен с разбиране.
Таня зяпна от изненада.
— Извинете ни!- премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях.- Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше!
— А, казвах! Като ми се пишкаше и акаше, казвах и повече!
— Оздравяло ни е момчето!- отсече Ивана и избърса очите си със салфетката.- И по- умно ни го връщат лекарите!
Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка.
— Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук!
— То се вижда и сега.- целуна Мара стриганата главичка.- Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии!
След това погледна угрижено ръчния ,и скочи от столчето.
— Време е да тръгвам, мамо.
— Нинчето се забави…
— Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да и́ се обадя.
— И Таня слиза с теб!- гласът на Ивана не търпеше възражение.- Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната!
Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по- меко:
— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него!

— Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите!
Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по- удобно на големите бели възглавници.
— Много искам да видя тати.- каза тихо.- Но не му позволяват да идва на свиждане.
— Болни са.- поясни Ивана.- И той, и чичо ти Илия. Д- р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца!
— Няма да може.- усмихна се детето.- Закован е заради климатичната инсталация.
Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана.
— Само на вас с мама ви няма нищо!- погледна я то с възхита.- И на кака Мара!
— Слабите жени са за това.- помилва Ивана влажната ръчичка.- Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят…А сега заспивай!
Детето послушно затвори очи.
— какво точно беше писал бати Делян?- попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. "Муна…"
— Муна синятаки.- довърши тя механично.
— Хм.- измърмори Росен, без да пуска ръката и́.- Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд?
Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички:
— Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми…С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моли на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва…