автор: DinaRukaq

Утихна в мен деня и ето,
небето в шепи ме събра...
Стоях невидима и лека ,
разстла ме облак във мъгла.
Една пътека – много стара,
на векове ,като света...
отвеждаше ме до олтара...
но не брака – на смъртта.
Не беше страшно, нито мрачно...
Дори напуши ме на смях...
Къде отивам толкоз рано...
Да мра сега е проба грях...
“Гушни ме мамо” – чух отнейде...
събудих се...и обещах...
“До теб ще бъда безусловно...
на внуци книжки ще чета! “
Какво ,че имам диагноза,
какво ,че думата е рак....
Не се предавам, аз го мога...
Ще бъда здрава! На инат!!!
Жена съм аз – това е племе
с безкрайно нежни рамене...
Макар ,че носи мъжко бреме
не се оплаква ,не реве...
Тревогите приспива с нежност,
проблемите прогонва с хъс.
Работи... в къщи неуморна...
И готви ,чисти ,и пере...
Благодаря ти ,Боже мили ,
че съм със гените на Ева,
Това ми дава страшни сили...
Света да мога да превзема.!