В главата му се бе загнездил големият пън. Той се виждаше с големия пън в ръце, застанал пред камината, където след малко щеше да го пъхне успешно и пънът щеше да топли цяла нощ.
Този пън беше наистина огромен – беше чепат, по отрязаните му страни си личаха безброй удари с брадва – никой не беше успял да го сцепи; доста кора беше останала по него, въпреки безбройните удари, които бе понесъл; имаше и мъх.
Бяха му го пробутали от фирмата за доставка на дърва, тъй като им беше поръчал "по-голямшки" дърва, и те му доставиха „голямшки” дърва, да си ги чука в главата; и сега бе затрупан с огромни пънове, които и той нямаше да може да сцепи никога с мижавата си брадвичка, но те не знаеха, че той има НАИСТИНА огромна камина и там големите пънове щяха да изгорят. Само трябваше да ги напъха вътре. И да ги запали някак си.
Затова той поддържаше в камината си вечният огън. Когато останеше достатъчно жар, и когато се освободеше достатъчно място в камината, той хакваше вътре един голям пън, защото инак нямаше да може да го запали, ако камината беше студена.
А големите пънове бяха толкова красиви! Всеки си имаше собствен характер, всеки носеше белезите на победата над брадвите, които ги бяха удряли, удряли, удряли до забрава, и се бяха отказали. Носеха и белезите на годините, които ги бяха надарили с красота.
Ако от него зависеше, той щеше да остави всички големи пънове „живи”, щеше да ги нареди из апартамента като украса, щеше да ги делне тук-там, да ги лакира, да поработи върху тях с резачката, да ги нареди в композиции.
Но беше люта зима. Температурите постоянно бяха под минус десет, а понякога и под минус двайсет. Трябваше да горят пънове, независимо дали бяха малки или големи; грозни или красиви.
И той гореше. Гореше, но помнеше; помнеше всеки голям пън, който бе пренесъл с ръцете си тази зима.
...
Главата му беше пълна с пънове.