автор: rupani

Мъка

Капките падаха една след друга – всяка капка беше мисъл. Мислите му препускаха с бясна скорост. Наоколо беше спокойно, като в моминска пазва.
Той стана, нахлупи каскета и се отправи в близката дъбрава. Там се изпика и продължи напред, към залеза. Нищо не го успокояваше така, както ходенето по залез слънце през разорана нива. Идеше му да се зарови в земята, да преспи зимен сън и да изникне напролет, и после да го ожънат; но никак не му се прибираше в къщи.
Затова кривна от посоката, в която се беше запътил и се насочи към реката. Там постоя, порови с една пръчка във водата и когато стана съвсем тъмно, направи кръгом, и се върна с подвита опашка, да обикаля край оградата на схлупената си къщурка, с единия й светещ прозорец.
Тя го чакаше там. Виждаше я добре през опушеното стъкло - освен опушено то беше и потно. Но той я виждаше добре, виждаше и цялата стая, масата, стола, печката и кюнците. Идеше му да влезе през стената.
Когато влезе през вратата, нея вече я нямаше. Беше умряла преди година и три месеца. Направи кръгом и излезе. Какво да прави в тази празна къща?

Том

Том седя десет минути срещу отворения файл, с ръце на коленете, без да докосва клавиатурата и без да вдига погледа си към полуизписания екран. През тези десет минути в главата му нищо не се роди. Том не виждаше смисъл да пише за нищо. А така му се пишеше!
Не беше писал отдавна.

Мъка (2)

Мъката се разливаше като петмез в здрача на пръкващото се утро. Започваше от стомаха, минаваше през червата, повличаше ги и ги опъваше като струни, влачейки след себе си безжизнения му труп, още неотърсил се от лепкавия сън.

Сътворение

Накъдето и да погледнеше виждаше едно и също – мрак. Плътен, черен мрак. Никъде не виждаше себе си. Затвори очи – същото – пълен мрак!
Отвори очи и видя своя крак. Кракът му плуваше далеч от него, беше малко мъгляв и често променяше формата си. Това му даде идея: изведнъж кракът избухна и мракът се изпълни със звезди. Сега беше по-весело – имаше звезди навсякъде.
Но звездите бяха студени. Мълчаливи и не му обръщаха внимание. Добре – рече си той – сега пак ще се напъна! Напъна се и...
Пръдна. Гигантската пръдня разхвърли звездите в хаотични образувания, настани се между тях и започна да свети със загадъчна светлина. Това го накара да контролира напъните си. След като избърса сълзите си, той внимателно избра едно място и ...

Машината

Аууу, каква съм злосторница! Аз съм една повредена машина. Мога само да тракам и да вия. Никаква полза от мен няма. Няма и да има. От мен ползата ще е, че ще отрека Ползата въобще! Ще живея без Полза. Нищо не ме ползва тая Полза. Хи-хи-хи. Ползватели колкото щеш!
Айде, ползвайте ме, де! Ще ви отрежа пишките само. Сами ще се откажете, скапаняци такива! И ще минете в моя лагер. Ще спрете да търсите Ползата. И ще си плувате като лайна в розова вода, без да ви пука, че сте безполезни.
После ще нападнем Смисъла....

Втрещен

Животът е направен от картон. Аз го живея, той не ме слуша. Но ми са къси ръчичките, не мога да го докопам. Мога само да се клатя, като камбана – динг-донг, динг-донг.
После спирам. Всичко в мен е спокойно, даже изпружените ми крака. Това е когато не духа вятър. Когато задуха – пак – динг-донг, динг-донг...

Преял

Наситил се на съдбовни сцени, той реши да си сглоби една неангажираща сцена:
Седи си в шезлонга, мухите го хапят, а той нехае, преял и препил по обяд. Това продължава половин час, докато наоколо се чуват ежедневни шумове – на минаващи коли, на деца в двора на детската градина, на скърцащите стави на шезлонга и въобще – такива шумове.
Лежи си той и никаква съдбовна мисъл не се пръква в главата му. Работи си като мотор на спрял автобус, излъчващ само ненужни топлина, шум и газове.
А в главата му се борят съдбовни мисли, искат да пробият към съзнанието му, но той ги блокира с:
Картина на летен следобед, безлюдна пътечка и изгоряла от слънцето поляна; лек ветрец и дърво, под което човек не може да си почине, защото в сянката му жегата е същата както и на шосето. Безсмислието се олицетворява от кристално синьо небе, мъртъв хоризонт, под който лежат притихнали ливади с изгоряла от слънцето трева, а под носа ти диша нажежен асфалт. Топло е като в моминска пазва...
Разбира се, същата сцена може да се представи и със:
Зима, когато всичко е покрито със сняг, но наблюдателят се намира зад леко запотено стъкло и дъвче сланина, докато на печката къркори чайник с вода. И по пода са настлани безброй черги...

Том (2)

Филмът който гледаше беше от тези – модерните, в които камерата скача навсякъде, все едно гледаш репортаж от мястото на събитието. За да е в тон с филма, той от време на време отместваше погледа си от екрана и бъркаше в чекмеджето за шоколад.
Когато изплюска и последното блокче шоколад, той хвърли опаковката в кошчето, съумявайки да пропусне две секунди от ставащото на екрана, после продължи да се разсейва с топла вода от шишето, опитвайки се да пие без да отделя очи от екрана. Изживяването вървеше перфектно. Всеки път оставяше шишето на различно място.