автор: min4o

Ден, и после- нощ.
А после- пак.

Усмихна се на себе си, но вътрешното му задоволство се показа по краищата на устните му. Погледна Мила, която се беше излегнала до него- тя му се усмихваше любовно, явно мислейки си, че тя е причината за изписаното на лицето му щастие. Този път едва скри презрението си към този род хора- отвратиелни, лигави, вярващи, че могат да бъдат щастливи, че са такива, че това, че разполагат с необходимото, за да изпитат в определен момент удоволствието от това да си жив, само по себе си осмисля живота им.
Усмихна й се в отговор. Топло. Обичащо. Наведе се и нежно целуна мидата на ухото й, шепнейки й колко е прекрасна и как миговете, прекарани с нея, не могат да бъдат сравнени с нищо друго. Тя сякаш се топеше от радост и щастие. Като малко дете, на което са изпълнили всичките желания накуп.
Този път се усмихна съвсем искрено, облегна се назад в шезлонга си. Тези хора бяха за него най-големите глупаци и в същото време точно те му бяха необходими, за да може да продължи да живее както искаше, както правеше в момента. Елитни курорти, скъпи хотели, изискани ресторанти, разходки, пътешествия, поклонничества. Всичко. Всичко, което предлагаше така щедро светът. Той искаше да го има- за това правеше всичко необходимо- просто трябваше да лъже непрекъснато, да се преструва, да се подмазва, да лицемерничи. И какво от това- той знаеше какво търси и определено знаеше къде и как да го направи.
Жените го намираха за много привлекателен, дори за забележителен- във физическо и духовно отношение. Той прекрасно знаеше това и го използваше максимално. Беше му добре, много добре даже. Всичко и всички останали за него не значеха нищо. Тези, които имаха повече от него той презираше като свои потенциялни жертви, които нищо нямаха да заподозрат до последния момент, поради своята наивност и глупава увереност в себе си. Тези, които бяха под нивото, което беше достигнал- те сякаш не съществуваха. Той не искаше да си спомня, че сам бе тръгнал най- отдолу- просто не ги забелязваше, гледаше само напред- към своето блажено бъдеще.
Погледна жената до себе си. Това лято беше наистина хубаво. Нямаше да бърза да приключи с нея. Беше доста красива- погледът му полази стегнатото й тяло, добило здрав тен от дългите ваканции, прекарани по шикозни курорти. Обходи я с очи от лакираните изящни пръсчета на завидно дългите й крака, през гладкото и коремче и стегнатите, много добре оформени гърди, та чак до миловидната глава, обградена от дълги съвсем леко начупени тъмноруси коси. Правилните черти на лицето й, синьозелените й очи и сладката и усмивчица, която почти никога не слизаше от устните й я правеха наистина едно от най- добрите попадения в дългия му списък от жени, дали доста (повечето от тях вероятно по- късно са оценили, че е било прекалено много), за да бъдат лъгани по най- елегантния и лицеприятен за тях начин, лъгани че са обичани от него.
Този път усмивката му си беше откровено самодоволна. Да-аа, щеше да си я остави колкото можеше по- дълго.
Все пак понякога му се налагаше да прекара известно време с някоя позастаряваща вдовица. Не искаше изобщо да си спомня за тези моменти. Просто си налагаше да забрави неприятните му периоди... Правеше го само когато наистина му се налагаше, а то не беше толкова рядко, колкото му се искаше.
Тръсна глава. Няма значение. Ето- затваряше очи и след малко всичко това беше изтрито. Всички неприятни образи и случки изчезваха. И когато отвореше отново очи: слънце, пясък, море, красива жена до него, още много красиви жени около него. Смях, забава, веселба, красота навсякъде. Все пак не беше толкова лошо. Ставаше, хи-хи-ха.

*

Помръдна неловко, уморено рамене. Вече дори не знаеше какво да каже, какво да направи. Жена му- цялата кожа и кости, с раздърпани дрехи, разчорлени коси, изпито лице и подивели от ужас, мъка и болка очи- се мяташе в пълна истерия, крещеше и плачеше, и непрекъснато говореше нещо на малкия вързоп в ръцете си. Погледна го- дори той не виждаше в него нищо повече от вързоп дрипи, стари, мръсни дрипи. Просто някъде между старите парцали лежеше бездиханно трето им дете. Третото дете, което той и жена му губеха- първото едва направило годинка, другите две- мъртвородени.
Извърна се и излезе през ниската врата на схлупения им дом, която винаги го принуждаваше да се сгува почти на две, за да мине. Навън беше доста хладно, но той остана, загледан в звездите. Черното небе имаше толкова много съкровища, те непрекъснато бяха с него, за радост и развлечение. Светеха, трептяха и радваха него и всички останали. Защо и той не можеше да си има поне едно съкровище, едно малко бижу, което да му бъде утеха, надежда. Той и жена му бяха толкова бедни, животът им бе показал всеки ъгъл от най- непривлекателните си страни, но те щяха да са доволни, дори само да се грижат, гледат и слушат едно свое детенце, колкото и то да щеше да затрудни още повече положението им. Въздъхна тежко- не дал господ.
Чувстваше, че вече няма сили, че не може така дори минута повече, а виждаше, че и това, което правеше не е ни най- малко достатъчно.
Погледна увехналите цветни лехи на жена си. Беше се грижила до последния момент, до който й бе позволила бременността, а ето вече бяха мъртви. А тя толкова си ги обичаше. Всичко около тях ли се рушеше, всичко ли умираше. Изсушените му от умора очи, останали безмълвни дори при гледката на мъртвороденото му дете се насълзиха. Беше на прага на пълното отчаяние.
Поплака си....
Утре беше отново на работа.

**