автор: apostolicia

Живеяла некоги една дръта коза. Она имала седем ярета, да се чуди човек къ ги е изтръсила. Ама си били ньойни сичките и она си ги обичала като майчица съща.
Добре, ама и она огладнела и рекла диде да попасе така да отвърне млеко, че таа челяд требва да се рани. Викнала яренцата и нги запрещала така:
- Деца, да побеснеете кви сте, я отваам да пасем манко, що сте ме изпили и съм станала сал кожляк и рОги. Докъде ме нема да се вардите от влъко, че пущите ли го да улезне у кошарата, ша ви изиде и ушите. Нема а остане ни кожа, ни кокайе от вазе, да знаате. Да знаате, че тоа а много итър и има адет да се преобалча на разни други животни, ама вие нема а му се връзвате. Ша го познаате веднъга. Гласо му а продран и приказва дече ли а прегратавел, а ногите му са чърни на къклица.
Яренцата рекли на маки си да оди, да се не притеснява, они ша се овардат и она спокойна, тръганала да се набръсти с бръстовина и да се напасе с паламида и трънье.
Не минало се много време и те ти го некой зел да млати по вратата:
- Отворете, мили деца, язе съм вашта макя, идем си и ви носим на секи по нещо.
- Ядееееец! – викнали таа жна рогати гявле изнътре – Нашта макя има тънък глас, а тизе прикааш дече ли си прегратавел. Ти си влъко, чумата а те тръшне и синь огин да те изгори!
Влъко си пошол, ма таа жна врачанска се не бил отказал вупще. Тишол та си купил един тибишир, изел го и гласо му станал тънък като на бит педерас. После се врънал пред кошарата и па зел да грома по портата:
- Отворете, деца, вашта макя... съм язе. Носим ви подаръци на секо.
- Да се маиняш от портата, видоме ти краката немити – нашта макя има бели и чисти крака, а твойте са чръни на къклица. Маиняй се далеко, ти си влъко!
У чудо се видел тоа влък, тишол у една фурня па се овръгалял у брашното и па тиче пред кошарата да грома по вратата:
- Деца, мамини благи, дробецо да ви изидем. Отварайте бръже, я съм вашта макя и се върнах, носим на секо по нещо.
- Пръво ни покажи краката си! – разврещали се яренцата изнътре.
- Влъко турнал брашнената си лапа на празорецо. Яретата като видели, че лапта а белА, повервали и отворили на влъко. И като го видели къф а, така се уплашили, че се изпокрили у миша дупка. Едното поди масата, другото у кривато, третото у печката, четврътото се фръцнало у куфнята, петото у сандъко, шестото поди мифката, седмото се загньело у кутията на стеннио часовник. Да ама влъко, таа жна, итър. Намерил ги сичките и ги излапал. Ама нали бил прегладнясал и оядовен къде толко тицанье ударил покрай тия гявле ярета, та ги изглътал цели-целенички. Не намерил сал най-мининкото, таа гад къде се било скрило у чесовнико. Ама така се бил натъпкал, направо се извърнал от яденье и го домръзело да дири и тава, па се повлекъл та се извръндупил поди едно дръво на сенкя и зачмал.
Не минало много време и те ти иде си козата. Малииииинььь! Кво заварила, сиромашката! Вратата зеи отворена, маса, столове, пейки – сичко разфръгано, мифката - строшена се връгаляла на земята, а узлявниците и юрганете били слечени от кривато. Подирила си децата – нема ги. Почнала да ги вика едно по едно на име – къ ги помнила толко именя – не мога да знам. Ама ни едно се не обадило. Най-накраа викнала и най-мининкото , на мама догледнико, и чула гласчето му из некъде да се обажда. Подирила го, подирила го и накраа го намерила у кутията на чесовнико. Излекла го с мъка из неги и оно нги разпраило кво станало. Зела да реве и да се тръшка козата за сиромашките си рожбици. Дом а не сврътало и зела да оди и да се повръта по гората и по пояните като недарена сваа. По едно време стигнала до там къде влъко бил зачмал и ръкал, та изпопадали гньездата на врабците от дръвото. Дрътата коза била голем гявол, зела а оглежда влъко къ да го прибие, па по едно време кво да види – у тумбако му нещо мръда.
- Ту, дееба! Дали па тия мойте яренца са още живи? – рекла си она и веднъга пратила най-мининкото яренце да донесе ножици, игла и прътен конец из дом. Щом тава се върнало, она зела поманко да пори тумбако на влъко. Цепнала манко се едно му наприла секцио на тоа заплес. Зели да изкачат от стомахо му яренцата едно по едно, зели да се радват, да се галат на маки си. Ама она не била шашава и рекла:
- Марш от тука, огин да ви изгори къде се качите връз мене! Сичко ви е на игра на вазе! Бегайте бръже да намерите големи камънье да наплъниме тумбако на тоа проклетник, докъде още чми!
Разтичали се яренцата, домъкнали камънье и напълнили тумбако на влъко с ним, после дрътата коза ги зашила с губерката и с прътенио конец. Сичко станало толко бръже, че тоа заплес нищо и не усетил, даже и не помръднал, дееба и тумбако пепейв!
Щом се начмал най-накраа, изпраил се и се заклатил къде герано на Тоша Връбкина – оня длибокио. Оди и си дъдре:
- Ба че ли съм камънье изел, не ярета, туу дееба таа лакомия моя, да бех барем джвакал, а я така ги наглъта и сеги ми тежко!
Пущил таа жна, кофата, извадил а плъна с вода, ама да се наведе да а земе и - цамбур – право у герано. Като видели тава, яренцата и козата се развикали:
- Влъко умре! Влъко умре!
Фанали се на оро и зели да играат, лаас да имало сватба!

Извод: Не закачай се с кози, що може да береш големи ядове!